Джоузеф впери изпитателно зловещите си очи в нея и добави:
— Искам и още нещо. Началния хонорар, който платих на Чарлс. Искам си го обратно. Четиристотин хиляди долара.
— Хонорар? В „Прескот Инвестмънтс“ не вземаме хонорари. Вземаме годишен процент от инвестиционния пакет… — Спря се за миг обаче и кимна презрително. — Но сега разбрах. Така е действал със специалните клиенти, за които говориш. Тези трийсет и двама.
— Именно!
— И ако не е тайна, откъде мога аз да знам къде стоят парите за… вашата дружинка?
— Ооо, какъв сарказъм! — престори се на засегнат Джоузеф.
— Слушай, Джо — намеси се Даниел. — Бъди реалист. Ако шефът ѝ е избягал, сигурно е взел парите със себе си.
— „Джо“ ли? — попита мъжагата и се огледа глуповато.
— Джоузеф.
— Ааа, това вече е друго. — Усмихна се. — Чарлс се измете от града доста бързо. Според моите източници, когато е научил, че има заповед за ареста му, веднага е духнал и не е успял да вземе всичките пари, които би могъл. Може би полицията е открила една част. Но съм сигурен, че има още много. Надявам се заради теб — и заради Сара — че ще улучиш джакпота. Сега, Габриела, нека да определим някои правила. Първо, без полиция. И обет за мълчание пред всеки друг: бившия ти мъж, най-добрата ти приятелка, фризьорката ти. Всички.
— Отвратителен си!
Джоузеф се обърна към Даниел, който изглеждаше, сякаш обмисля как да го нападне:
— Съжалявам, че се замеси, без да искаш. Но ситуацията ти е ясна. Не изглеждаш глупав. Ти също ще си държиш устата затворена. Ясно?
— Да.
Мъжагата се изсмя:
— Ох, ако можеше да се убива с поглед… — Отново погледна Габриела. — И така, часът е почти дванайсет. Списъкът ще ми трябва за началото на работния ден в понеделник, затова ти давам — щедро ти давам — срок до утре в шест. Неделя. Но за парите, там работата е друга. Ако всичко пропадне и полицията дойде да чук-чук, чука на вратата ми, тези пари ще ми трябват, за да си осигуря безпроблемно отплаване. Тях ги искам до шест тази вечер.
— Тази вечер? Невъзможно! Четиристотин хиляди долара?
— За доброто на Сара измисли как да го направиш съвсем възможно.
Неочаквано тя заяви с най-решителния тон, на който бе способна:
— Няма да направя нищо, докато не ми дадеш да говоря с дъщеря си.
— Не можеш да говориш с нея. — Джоузеф извади телефона си и пусна видео. — Обаче…
Даниел и Габриела погледнаха дисплея. Едно красиво русо момиченце гледаше анимационни филмчета, без да обръща внимание на два тъмни силуета, които се виждаха отзад.
— Как можеш да правиш това? — гневно възкликна Габриела.
Джоузеф въздъхна отегчено и прибра телефона.
— Време е за едно кратко изпитче. Така, кое е най-важното основно правило?
— Без полиция — приглушено отговори тя, сякаш говореше под вода.
— Ура! Получаваш шест плюс. — Той пусна куклата и якето в торбичката от „Хол фуудс“. — А, и между другото, някой ще те наблюдава през цялото време. Всяка минута. Вярваш ли ми? Няма нужда да отговаряш. Хайде, чао.
И си тръгна.
10.
Събота, 10.30
45 минути по-рано
Четиримата души стояха в Сентрал Парк под ярката слънчева светлина. Жестока, ослепителна.
Нариш Сурани прибра полицейската си значка, хвърли пренебрежителен поглед на Даниел Риърдън и попита Габриела:
— Чували ли сте се с Чарлс Прескот днес?
Дори яркото слънце не можеше да разведри сивкавото лице на мургавия детектив.
— С шефа ми ли? Не. Боже мой, добре ли е?
Тя погледна плахо Даниел. Другият детектив, Брад Кеплър, също толкова успешно, колкото партньора си, се държеше, сякаш не го забелязва.
— Кога го видяхте за последен път? — попита той.
— Вчера в офиса. Сутринта. После отидох на делова среща и отсъствах целия ден. Случило ли се е нещо? Моля ви, кажете ми!
Двамата я гледаха подозрително. Сурани каза:
— Господин Прескот е изчезнал… със, както изглежда, голяма част от парите на клиентите си.
Габриела се изсмя:
— Не, това е невъзможно. Станала е грешка.
— Опасявам се, че не е. С детектив Сурани сме от отдел „финансови престъпления“ към полицията. Господин Прескот е разследван през последните два месеца.
— Трябва да е друг Чарлс Прескот. Сигурно има друг човек с неговото име.