34.
Неделя, 16.00
1 час и 50 минути по-рано
В дневната на апартамента Даниел Риърдън запозна хората от компанията:
— Това е Габриела Маккензи.
— Андрю Фарадей — каза по-възрастният от двамата, които току-що влязоха.
— Сам Ийстън — представи се другият.
Ръкуваха се. Сам имаше хубав тен, голо теме, набръчкано лице и живи очи. Андрю бе около шейсетте. Буйната му бяла коса, прошарена с черни кичури, беше сресана назад и разделена на път. Коса на бизнесмен. Коса на политик. Андрю беше по-слаб от Сам и Даниел и не особено мускулест. Не по-висок от метър и седемдесет и пет. Непосредственото впечатление на Габриела обаче бе, че той е по-авторитетен от другите двама. И не заради възрастта.
Той бе естествен водач.
— Това са хората, за които ти говорих — каза Даниел. — Аз съм им клиент. От години работим заедно.
Габриела и Даниел седнаха на стария диван, който излъчваше още по-силна миризма на мухъл от тази, която до неотдавна се опитваше да премахне от апартамента с една бабешка рецепта.
„Погребения — помисли си. — Погребения…“
Даниел си наля още червено вино. Вдигна бутилката към нея. Тя отказа. Андрю и Сам си взеха чаши. Отпиха.
— Даниел ни каза какво е положението — заговори Андрю. Гласът му вдъхваше спокойствие.
— Не зная какво да правя! — възкликна тя отчаяно.
— Това е кошмар. Срокът е след два часа! Джоузеф каза, че ми дава време до шест, без отсрочки. След това…
Вдиша и издиша рязко.
Мъжете изглежда се смутиха от този пристъп на истерия, сякаш не знаеха как да я успокоят. След малко Андрю Фарадей каза:
— Е, ние имаме някои идеи.
Сам го погледна послушно. Той бе втори или трети в йерархията, от пръв поглед личеше. Габриела го прецени като надежден и лоялен.
Даниел се притисна до нея на дивана и тя почувства топлината на бедрото му до своето. Той стисна ръката ѝ с дългите си пръсти. И тя почувства силата, която бе забелязала по-рано.
— Може ли да ви наричам Габриела? — попита Андрю. Изглеждаше точно така, като човек, който ще поиска разрешение. Възпитание от старата школа.
— Да, разбира се — отговори тя и нервно приглади разрошената си коса. Но бързо укроти ръцете си.
— Първо, за да съм сигурен, че съм разбрал добре — продължи той, — да изясним само фактите. Този мъж е отвлякъл дъщеря ви. Джоузеф, така ли казахте? Това ли е името му?
— Да.
— И го е направил, защото иска документа, за който ми разказа Даниел. „Октомврийския списък“, нали така?
Тя кимна.
Той се вгледа в разтревожените ѝ очи.
— И Даниел ми каза, че не знаете какво представлява този списък.
Тя сви рамене:
— Имена и адреси. Може би на престъпници. Единственото, което знаем, е, че има хора, готови да убият за него.
— И нямате представа защо е „октомврийски“?
Габриела погледна Даниел, който каза:
— Може да е свързан с нещо, което се е случило през октомври. Някаква среща, събитие. Или — добави мрачно — може да е нещо, което ще се случи идния месец. Ако съдя по това, което съм чул, вероятно ще е нещо много лошо. Но, от друга страна, може да е само име, фирма, дори човек. А може би шифър. Числото десет — десетият месец.
— Или — добави Габриела — Даниел мислеше за анаграми.
— В „октомври“ се съдържат много интересни думи: „око“, „ври“, „криво“, „мир“. Но без контекст няма как да разберем.
Андрю кимна, замисли се. Облегна се назад и прокара само показалеца си през косата. Сега Габриела се загледа в облеклото на новодошлите. Мъжете бяха с костюми: този на сресания Андрю — тъмносин; на плешивия Сам — черен; но и двата — консервативни и адски скъпи. Носеха официални ризи, съответно синя и бяла. Без вратовръзки. Обувки „Бруно Мали“ или „ферагамо“. Дрехите и аксесоарите им бяха, както би се изказал шефът на Габриела, „примо“.
— Знам, че трябва да го предам — каза тя с равен глас.
— Да го предадете?
— Ако имах достатъчно кураж, щях да го направя. Щях да го дам на полицията, на ФБР. Те би трябвало да знаят какво означава. Това е единственият морален начин. Но не мога. Списъкът е единственото нещо, което мога да разменя за Сара. — Добави сподавено: — Ужасно е, но трябва да го дам на Джоузеф. Нямам друг избор.
— Не си виновна ти за тази бъркотия — възрази Даниел. — Вината е изцяло на Чарлс Прескот.
— Чарлс Прескот е шефът ви, нали? — осведоми се Андрю.
— Вече бивш шеф — измърмори тя. Вдиша дълбоко, закашля се. — Сара. — Затвори за момент очи. — Не мога да си представя какво преживява сега.