— За вилата му на плажа ли? Разбира се.
— Ето! Видяхте ли? Значи знаете нещо. И въпреки това не пожелахте да го споделите доброволно. Да продължим. Какви други къщи има — интересуват ни по-точно тези зад граница. Или приятели и любовници, при които може да отсяда.
Габриела стоеше и гледаше втренчено отчетливите сенки на дърветата върху тротоара в ярката слънчева светлина.
— Госпожице Маккензи?
Тя го погледна:
— Какво?
— Притежава ли Прескот къщи извън страната? — попита по-рязко Кеплър. — Посещава ли някого, когато пътува в чужбина?
— Ами… не, поне не съм чувала за такива. Много често пътува до Карибските острови, там има клиенти.
Израженията на лицата на полицаите казваше: „Знаем, че има.“
И някои от тях бяха сред престъпните трийсет и двама, разбира се.
— Хайде, Габриела, продължавайте. Сигурно ще се сетите!
Даниел се намеси:
— Защо не ѝ дадете да се опомни? Току-що ѝ съобщихте ужасна новина. И не мисля, че го направихте по много тактичен начин.
Полицаите не му обърнаха внимание. Сурани, по-спокойният от двамата, продължи:
— Помислете, госпожице Маккензи. Да е споменавал нещо за пътуванията си? За хора, с които е смятал да се срещне?
— Аха — намеси се Кеплър, — май се сетихте нещо. Кажете ни. Хайде.
Даниел го погледна мрачно, но полицаят се беше втренчил в лицето на Габриела.
— Споменахте Сен Мартен — заговори тя. — Когато ходеше там, понякога летеше до Сейнт Томас. Не знам с кого се виждаше — може би с някого от тези трийсет и двама специални клиенти, които споменахте. Знам само, че човекът, с когото се срещаше, беше европеец и живееше в Сейнт Томас девет месеца в годината. И че имаше голяма яхта, огромна. Мисля, че се казваше „Остров“ или „Острови“.
Полицаите се спогледаха, сякаш тези трохи информация ги заинтересуваха.
— Добре, ще проверим — каза Сурани.
Кеплър кимна:
— Браво, Габриела. Знаех си, че ще се сетите нещо.
Даниел гледаше така, сякаш му се иска да изтрие с шамар ироничната усмивка от лицето на детектива.
— Говорихте ли с Елена Родригес? — попита Габриела. — Другата асистентка на Чарлс?
— Да, преди час — отговори Кеплър. — Не ни помогна много.
Сурани ѝ подаде визитната си картичка.
— Ако се сетите още нещо, обадете ни се.
Тя взе картичката, но ръката ѝ се отпусна. На лицето ѝ се изписа ужас. Тя се втренчи в полицаите.
— О, боже! Сега си дадох сметка… работата ми? Как ще си изкарвам сега прехраната? Заплатата ми… Ами пенсионният ми фонд?
Индиецът погледна колегата си, на чието лице най-накрая се изписа подобие на съчувствие.
— Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но снощи Прескот е опразнил всички сметки на фирмата. Включително фондовете за заплати и пенсионно осигуряване. Прехвърлил е близо двайсет и пет милиона в банка на Каймановите острови, където парите са изчезнали. Нищо не е оставил. Нито цент.
9.
Събота, 10.00
30 минути по-рано
Двамата минаха покрай Шийп Медоу в Сентрал Парк и под свода от клоните на дърветата, огрени от яркото слънце. Листата все още не бяха опадали и образуваха наподобяващ прорязана от изпъкнали вени плът десѐн, жив и колоритен като в картина на Джаксън Полък. Сенките и светлите петна върху земята се меняха постоянно по прищявка на вятъра.
С преметната през рамо дамска чантичка, Габриела носеше в едната ръка чантата „Тифани“, която Даниел ѝ бе донесъл, а в другата — хартиено пликче с орехово-сметанова кифла за дъщеря ѝ.
— Да минем оттук — предложи и кимна на една страна.
Не след дълго стигнаха до езерото, като вървяха най-отстрани на алеята, за да не пречат на тичащите за здраве. Един сериозен привърженик на бързото ходене, с камилската си походка, задмина мнозина от бягащите.
Разговорът се пренесе към сериозни теми, типично за сутринта след вечерно запознанство, и Даниел я попита за работата ѝ в „Прескот Инвестмънтс“. Тя му разказа и добави ентусиазирано:
— Обичам работата си. Направо я обожавам. Бях от онези хора, които получават добри оценки, завършват с отличие, всички тези неща. Но не исках да се заровя в рутинна работа. Бях творческа натура.
Това беше важно за мен: писане, рисуване, дизайн и най-вече фотография. От една фирма за набиране на квалифицирани кадри ме изпратиха при Чарлс Прескот. Трябваше му човек на свободна практика, който да му направи снимки за една брошура.
Габриела се усмихна:
— Разпитваше ме дали мога да работя с „фотошоп“ и други програми, но на средата на интервюто ме прекъсна. Каза: „Няма смисъл.“ Щях да се разплача. Отчаяно се нуждаех от тази работа. Той се засмя и каза: „Видях портфолиото ви. Снимките са прекрасни. Вие сте истински художник. Но от разговора ни мога да кажа, че истинският ви талант е да анализирате и организирате. Да правите бизнес.“ Разбира се, помислих, че просто иска да ме разкара, но той ми предложи работа още на момента — офис мениджър. На пълен работен ден, с осигуровките и всичко. Отначало се почувствах засегната — тъй де, бях сигурна, че ще стана прочут художник-фотограф. Обаче осъзнах, че може би не искам точно това.