Габриела погледна Даниел развеселено:
— Е, отказа ли се вече да ме разпитваш? Отговорите ми са по-подробни от търсене в „Гугъл“. Сега ще избягаш ли?
— Все още не. Дотук положението не е толкова катастрофално, колкото тази нощ. — Даниел наклони грациозно глава и попита с подходящ по-сериозен тон. — Но ти не се отказа от фотографията, нали?
— Не. Дори, колкото и странно да звучи, станах по-продуктивна. Работата на пълна заетост ми даде свобода. Вече не се тревожех как ще се прехранвам със снимките, с дизайн, рисуване или писане. Можех да правя снимки, които ми харесват. И се оказа, че Чарлс е прав. Имах организаторски умения. Да управлявам офиса, да договарям наеми за апаратура, да планирам срещи, да водя счетоводство… всичко. Срещата с Чарлс спаси живота ми. Тъкмо се развеждах и имах нужда от посока, от увереност. Той стана мой закрилник… И знаеш ли какво?
— Никога не се е опитвал да те ухажва.
— Нито веднъж. Винаги е бил любезен. Внимателен, забавен. Прекрасен човек. И то в бизнес, където свестните хора не са много.
— Позната картинка.
Докато вървяха бавно по неравната алея, раменете им се докоснаха няколко пъти. Всеки път тя чувстваше как между тях прехвърча искра.
— Странно е. Един-два пъти в живота си срещаш някого, който е добър човек и променя коренно живота ти. Такъв човек е Чарлс.
— Предполагам също, че разбира от бизнеса си. Печели добре.
— О, да. Чарлс е гений, фирмата работи отлично.
— Може да му се обадя. Постоянно търся перспективни партньори. Ще помисля сериозно. Той ли управлява инвестиционния ти пакет? Пенсионен фонд или годишни дивиденти?
— Препоръча ми няколко изгодни сделки…
Тя изведнъж замълча, примигна и отвори уста.
Даниел очевидно с мъка оставаше сериозен. Накрая се отказа и се изсмя с глас.
— По дяволите — възкликна тя, като също се засмя. — Той ме накара да инвестирам в няколко изгодни сделки. Няма да стана милионерка, но когато дойде време Сара да влиза в колеж, ще имаме достатъчно пари за това.
— Бившият ти съпруг помага ли?
„Интересна промяна на темата“ — забеляза тя.
Отговори, като се опита да звучи неутрално:
— Тим търси себе си. Имам си една шега — която не съм му споделяла — че трябва да погледне по някой камък. Но се старае да помага, колкото може. Просто когато имаш дете, то става най-важното нещо в живота ти. Ако не си доволен от работата си, преглътни и изчакай, докато то завърши учението си. Ако си в депресия, справи се с нея заради детето си. Дори последното нещо на света, което искаш да гледаш, да е балетен рецитал, се примири и отивай. — Габриела изцъка с език. — Добре. Стига толкова за мен и бившия. Сега разкажи за твоите… деца.
Той се засмя на неловката пауза.
— Добре, Брайс и Стивън. На петнайсет и седемнайсет.
Описа ѝ две красиви, типични американски момчета. Добави, че са умни и не му създават почти никакви проблеми, освен от време на време да изпият тайно някоя бира или да се приберат с един час закъснение вечер.
— Не помирисват наркотици, не се бият.
Даниел обясни, че има планове да ги изпрати в добри колежи, но не в някой от най-елитните. Искал да им осигури добро образование, но в някое голямо учебно заведение, където учат деца от различни слоеве.
— Бизнес? Финанси?
— Нямам нищо против. Капитализмът ми харесва. Вълнуващо е. Обичам го. Но най-важното е те да са доволни. Това е единственият път към успеха. Кой знае? Може би ще станат художници, писатели или фотографи… Както и да е, изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?
Недалеч един елегантен кон, язден от красива млада брюнетка с пълна жокейска екипировка, препускаше в лек галоп по алеята за езда.
— Носиш ли си фотоапарата? — попита Даниел. — Можеш да направиш снимка за Сара.
— Не, обикновено не го нося. Освен това имам много снимки на коне.
Красивото животно се отдалечи на север, по посока на Харлем.
Габриела се умълча. Неочаквано Даниел се намръщи и погледна напред по алеята.