— Това среща ли е?
Беше мислила за това миналата вечер. Сега отговори:
— Не знам. Трябва да помислим.
— Съгласен. Но ти управляваш инвестиционна компания, а аз — венчърна фирма. И двамата сме професионални мислители. Не мислиш ли?
— Така е.
— Обаче няма нужда от мислене, за да кажа, че снощи преживяхме адски мъчителна вечер.
— Абсолютно си прав.
Той се намръщи:
— Почти не си докоснала храната. Може ли да взема това парче сьомга? Самотното от онази страна?
— Взимай го.
Той набоде парчето с вилицата и го лапна.
— Какви са ти плановете за днес?
— Ще взема Сара от урока по танци и ще прекараме заедно останалата част от уикенда.
— Двете си прекарвате страхотно заедно, личи си.
— О, да, така е. Ходим по магазините за играчки и дрешки, разбира се. Но също в Музея за съвременно изкуство и „Метрополитен“. Сара сама ме кара да я водя по музеи. Толкова е умна. Постоянно се налага да си напомням, че е едва на шест.
— Умна. Значи е взела твоите гени.
— Взела е темпераментните ми гени. Ох, май пак хвърлих камък в градината на бившия. Бях си обещала да не се заяждам повече с него.
Дадоха знак на младия келнер да им долее кафе. И му благодариха. Даниел я погледна и се усмихна лукаво:
— Това ли е моментът, когато ще ми разкажеш за усложнението?
Габриела се разсмя от сърце:
— Сигурно печелиш за клиентите си тонове пари с тази проницателност.
— Не носиш годежен пръстен — отбеляза той, като кимна към ръката ѝ. — Красива си — което е по-лек опит за свалка, отколкото „Леле, ти със сигурност тренираш“. Просто имам чувството, че не може да няма усложнение.
— Добре де. Има едно малко усложнение.
— Колко малко?
— Стига! — Тя отново се засмя. — Казва се Франк. Франк Уолш.
— Какво ужасно име — възкликна Даниел, като сбърчи съвършения си нос.
— Слушаш ли ме?
— Разкажи ми за Франк — подкани я той, като сякаш изплю името. — Умирам от нетърпение да чуя за усложнението Франк.
— Гаден си! Излизаме от време на време.
— Ще се омъжиш ли за него?
Тя замълча за момент.
— Истината е, че той има малко по-голям интерес към мен, отколкото аз към него.
— Никога не ми се е случвало — саркастично отбеляза той. — Всъщност получавал съм предложение за брак още при първа среща. Попита ме дали ще се оженя за нея още щом ѝ казах, че имам работа. Не си измислям. Но трябва да уточня, че беше изпила известно количество текила.
— Ти отговори ли „да“?
— За кое? — престори се, че не разбира Даниел.
— Франк е смотаняк — продължи тя. — Компютърен маниак. Затворен. Но разбира от филми — което аз обожавам — и е забавен и внимателен. Сладък е. В наши дни няма много такива мъже.
— Ето по какво ще се ориентирам. По фактора „Сладост“.
— Сладост ли?
— Ако описваш сегашния си интерес към любовна връзка като вбесяващ и мъчителен, значи си влюбена. Ако казваш, че той е сладък, значи е обречен скоро да го зарежеш — заради някого, който те вбесява.
— Засега ще се въздържам от всякакви епитети по отношение на Франк. — Тя погледна часовника си. — Има още време, докато отида да взема Сара от школата по танци. Искаш ли да се разходим до нас?
— Добра идея. Така ще свалиш малко излишни килограми от задника си.
— Добър опит. Но не ме вбесяваш. Все още.
Тя взе вилицата му, на която бе набодено последното парченце сьомга, потопи розовото кубче в сметановия сос и го лапна бързо.
Втора част
7.
Петък, 22.00
11 часа по-рано
— Знаеш ли — каза Габриела на Даниел Риърдън, — ако трябва да съм честна, това е най-странната вечер, която си спомням. Засегна ли се? Не исках да те обидя.
Той не коментира думите ѝ. Вместо това попита:
— Но беше ли среща?
Тя се замисли за момент.
— Нещо като среща.
— Аха, „нещо като“.
Вървяха по „Бродуей“, на север от Батъри Парк, в прохладната септемврийска вечер. Прозорците на околните сгради бяха като квадратчета на шахматна дъска: много — светли, някои — тъмни. Светът на правото и финансите никога не почива, дори в петък вечер. Улиците все още бяха задръстени от коли, макар че пешеходците бяха понамалели. Пред по-шикозните сгради се редяха на опашка лимузини.
— „Странен“ — повтори той озадачено. — Ресторанта ли имаш предвид?
Е, това беше част от преживяването. Бяха влезли импулсивно в един индийски ресторант, където взеха къри, тика и бира „Кингфишер“. Въздухът в заведението бе влажен като в тропиците и наситен с аромат на сандалово дърво, музиката на ситар от уредбата — сантиментална, а храната беше може би най-добрата южноазиатска кухня, която Габриела бе вкусвала. Най-голямата забележителност в салона беше огромен аквариум с морски животни. Тя бе очарована от разноцветните риби, плуващи спокойно или стрелкащи се насам-натам във водата. В менюто имаше скариди, но нямаше други морски обитатели. („Това е хубаво — коментира тя, като кимна към аквариума. — Нямаше да е хуманно.“)