— Под „странно“ — отговори сега тя — имах предвид най-вече онова, което се случи преди ресторанта.
— О, онова ли?
Макар че в тези часове се бяха случили много неща, най-отчетливо в съзнанието на Габриела се беше запечатал споменът от докосването на Даниел, когато той вдигна копринената си кърпичка и избърса влагата от челото ѝ. Сега тя отново изпита онова смущаващо гъделичкане ниско в корема, както тогава.
Умълчаха се за известно време, докато отиваха към метрото — първо към нейната станция. След малко Даниел каза:
— Когато бившият ти мъж се обади, не подслушвах, но ми направи впечатление, че не говори много дълго с дъщеря си. Наред ли е всичко?
— О, няма проблем. Понякога, когато е при баща си и той е наблизо, тя става мълчалива. Иначе се разбират чудесно. Той е добър с нея. Но знаеш как е с бившите.
Мрачната усмивка на Даниел ѝ подсказа, че знае много добре.
Септемврийският вятър ги лъхна.
— Студено ли ти е?
— Малко.
— Вземи моето сако.
— Не. — Тя се уви по-плътно с тънкото си вълнено яке. — Добре съм.
Той не настоя; вероятно бе забелязал, че вземе ли решение, тя трудно го променя. И това в по-голямата си част беше вярно.
Тя направи гримаса и посочи едно площадче близо до Уол Стрийт, покрай което тъкмо минаваха. Банкърс Скуеър.
— Виждаш ли онази сграда?
Посочи ниско здание, разположено до все още строящата се нова фондова борса — дори в този час на обекта имаше много работници. От другата страна се намираше клиника — клон на една голяма болница.
— Ето заради това ми се провали уикендът.
— Не ми изглежда страшно.
— Нищо не знаеш.
След няколко минути стигнаха станцията, откъдето тя щеше да вземе метрото до Горен Уестсайд, линия „Осмо Авеню“. Даниел трябваше да отива на изток.
— Виж… — започна той, но замълча.
Габриела се завъртя към него. Дръпна се настрани, за да не ѝ свети една улична лампа в очите.
— Виж… — подкани го.
Даниел заговори малко като пациент пред хирург, на когото дължи живота си.
— Много съм ти задължен. За Принстънското решение.
— И без мен щеше да стане.
— Не и по начина, по който го направи ти.
— Направих всичко, което можах при тези… да кажем, трудни обстоятелства.
Благодарността му обаче, разбира се, бе прелюдия към неизбежното. Той каза:
— Добре, мисля, че си много красива. Но това не е всичко. Харесваш ми. Ти си забавна, артистична, разбираш от бизнес. Затова ето какво ще ти кажа: в момента не излизам с никоя и от доста време не съм имал връзка. Може ли да ти се обадя?
— Всеки може да се обади на всеки, ако има номера му. Въпросът е дали аз ще вдигна.
Даниел измърмори замислено:
— Помниш ли времето, преди да измислят дисплеите, на които се изписва номерът на обаждащия се? Тогава имаше тръпка, нали? Да вдигна или да не вдигна?
— Да — включи се тя. — Дали е телефонен маркетинг, ухажор, бивше гадже? Предложение за работа?
— Или грешка.
— Или, боже опази, майка ти! — Габриела присви очи. — Колко сме разглезени в наши дни.
— Страхливци!
Стояха на един метър един от друг. Минувачите ги заобикаляха, колите профучаваха покрай тях.
Време беше да се разделят. И двамата го знаеха.
Той се наведе и докосна бузата ѝ със своята.
Тя почувства топлината му, наболата му брада. Лека влага от по-рано, която ѝ напомни как бе избърсал челото и страните ѝ.
— Лека — тихо каза той.
— Лека.
Тя се обърна и заслиза по стълбите, като бръкна в чантичката си за картата за транспорта. Изведнъж спря.
— Обувките ми! — извика.
— Какво?
— Онази стара чанта „Тифани“, която носех. Официалните ми обувки бяха вътре. — По-рано вечерта беше сменила обувките с високи токчета с ниските „Алдо“, които носеше сега. — Забравих я в ресторанта.
Той се усмихна.
— Не — оправда се тя, като едва се сдържа да не се разсмее. — Не е нарочно.
— Сигурна ли си? Може би си искала още една възможност да ме видиш?
— Извинявай, но не бих рискувала да изгубя обувки „Стюарт Вайцман“, за да си осигуря среща с мъж. Който и да е той.