— Толкова ли лош моряк си?
— Не, просто ако не можеш, ще ти дам ЛСС.
— Лъ… какво?
— Лично спасително средство. Или с други думи — спасителен пояс.
— Мога да плувам.
— Дръж се здраво.
Той погледна, за да се увери, че се е хванала добре, и насочи моторницата към една внушителна вълна. Заби се фронтално в нея. Лодката почти излетя и се стовари във водата от другата страна на гребена. Ситни капчици опръскаха лицата им.
— Ела.
Даниел бръкна в джобчето на ризата си и извади бяла копринена кърпичка.
— Нося я само с декоративна цел — уточни с усмивка.
Габриела се наведе и той избърса солената вода от челото и страните ѝ; после — от своите.
Обърна лодката успоредно на Манхатън. Пред тях се разкри невероятната гледка на пробуждащите се светлини на града, ставащи все по-ярки с всяка минута. В сгъстяващия се мрак на Габриела ѝ стана студено. Потрепери и се уви по-плътно с черно-бялото си карирано сако.
Даниел погледна часовника си. Беше 19.40.
— Още ли си навита за вечеря?
— О, между другото, не страдам от морска болест.
Той се намръщи:
— Ох… трябваше и това да попитам.
— Щях да ти кажа и без да ме питаш. А в отговор на последния ти въпрос: да, умирам от глад. И скоро трябва да се прибираме. Вечерите, когато Сара не е при мен, винаги ѝ се обаждам, преди да си легне. Никога не пропускам.
— И аз се опитвам същото с момчетата.
Даниел насочи лодката на юг по река Хъдсън, после отново я върна в залива. Увеличи скоростта. Погледна Габриела и се усмихна дяволито:
— Още петнайсет минути?
— Добре.
Той зави надясно и доближи товарния кораб, който бе видяла по-рано. Той пухтеше с добра скорост към протока Верацано.
— Боже, огромен е.
— Този е „Постпанамакс“. Означава, че не може да мине през Панамския канал.
— Колко е висок? — поинтересува се тя, съзерцавайки масивния корпус, червен и грапав, натоварен с контейнери с всякакви цветове.
— Не знам. Десет етажа може би. Или повече. Корабите се класифицират според дължината и широчината, не според височината. Този сигурно е триста метра дълъг и шейсет широк.
Габриела се засмя:
— Прекрасен е. И в същото време много грозен. — Почука по контролното табло. — Твоята лодка как се казва? Не погледнах отзад.
— „Лодка“.
Вятърът задуха по-силно. Тя извика:
— Да, лодката. Как се казва?
— „Лодка“. Това е името ѝ.
— Това ли успя да измислиш?
— Така исках да я кръстя.
— Името „Лодка“ не беше ли заето?
— При нас няма запазени марки. Но не, не съм виждал някоя да се казва „Лодка“. Хората обикновено проявяват повече въображение. Виждал съм „Навирения нос“, „Морското кръщение на Чар ли“, „ОК-еан“.
Тя изпухтя.
— Дръж се здраво. Идва едно чудовище.
Срещу тях се зададоха внушителни маси вода.
Габриела застана на колене, хвана се още по-здраво. Ръцете ѝ се допираха до раменете му. Стори ѝ се, че той се облегна по-силно върху ръцете ѝ. Даниел изправи моторницата и умело овладя мотора и руля, за да посрещне първата вълна.
„Лодка“ се сблъска с вълната и жената остана без въздух при удара.
Последваха още десетина стълкновения, всяко — по-слабо от предишното.
Лодката се успокои и продължи леко да се полюшва.
— Виж! — каза Даниел е тон на възхищение, граничещо със страхопочитание.
Ако китайското морско чудовище беше внушително, корабът, който видяха на стотина метра напред, бе потресаващ.
— Този е колкото цял град! — възкликна Габриела. — Какъв е?
— Това е VLCC. Или с други думи, танкер. Виждаш ли колко високо стърчи над водата? В момента е само на баласт — не носи нефт. Разтоварил е в Джърси.
— Към Панамския канал ли отива?
— Той също няма да мине. Сигурно отива към Средиземно море или ще заобиколи от юг чак през нос Хорн.
— „Титаник“.
Той се засмя.
— „Титаник“ е бил наполовина по-малък — обясни, като кимна към супертанкера.
— С каква скорост се движи?
— Дори натоварен може да развие осемнайсет възела. Празен — сигурно двайсет и пет. Ако бях сам, щях да се състезавам с него до онзи буй.
— Защо?
Сви рамене:
— Защото е забавно.
— Не, имах предвид защо ако беше сам. — Тя се поколеба за момент, после добави: — Хайде. Давай.
— Да се състезавам ли?
— Ами да.
— Не знам.
— Трябва да ми се отблагодариш по някакъв начин за Принстънското решение, забрави ли? Длъжник си ми.
Даниел насочи моторницата към буя и дръпна дросела назад, сякаш даваше преднина на танкера, който сигурно надвишаваше „Лодка“ със сто хиляди тона. Зад моторницата забълбукаха мехури, вятърът засъска, а отзад чайките кряскаха, сякаш се молеха за храна.