— Гладен съм — каза Кеплър.
— Аз също. Но…
— Къде са всички?
Сурани не знаеше. Затова двамата извадиха телефоните си и проведоха няколко разговора.
— Защото — обясни Кеплър по своя „Дроид“ на един престъпник, когото бе заловил, а сега бе пуснат под гаранция — няма как повече да ти намалят присъдата. Това е максималното, което могат да направят за теб, което означава, че ти нямаш друг шанс. Осемнайсет месеца. Ще ги излежиш, пък ако ще да стоиш на челна стойка.
— Мамка му, човек — чу се гласът на Девън от другата страна на линията.
— Хайде. Трябва да затварям.
Кеплър прекъсна връзката и отново погледна с наслаждение шоколадовокафявата си ръка. Не беше признал на никого, че причината на този тен са лампите в солариума „Ларчмонт“, на двайсетина километра от дома му. Казваше, че тича всеки ден, играе голф, ходи на плуване.
— Девън ли беше? — попита Сурани.
— Да.
— Осемнайсет месеца? На челна стойка? Абсурд. Лошо му се пише.
— Знам, знам. И Девън ще разбере. Жалко за него, но не трябваше да кара колата, с която са избягали от местопрестъплението.
— Което всъщност не са направили.
— Кое?
— Да избягат. Никой не е успял да избяга.
Кеплър се изсмя. После отбеляза:
— Капитанът закъснява. Всички закъсняват. Аз съм гладен. Ти се представи адски добре на делото вчера.
— Да, добре мина — каза Сурани с известна скромност. — Останах много доволен. Съдебните заседатели бяха благосклонни. Обичам благосклонните съдебни заседатели.
Двамата детективи си размениха още комплименти, а също и откровени грубости — но източникът на всички тези остроумия бе взаимната им привързаност. „Вбесяваща“ бе доста добро определение.
Кеплър и Сурани бяха гаджета от седем години и партньори — в професионалния смисъл — от четири. Не беше далеч денят, когато някой от двамата щеше да предложи да сключат брак. Кеплър често се изкушаваше да повдигне въпроса.
И Бог да е на помощ на всеки в службата, който направи дори един коментар, който дори веднъж се опита да вдигне вежди, който изпусне дори една пренебрежителна въздишка.
Кеплър отново погледна телефона си, мислеше да поръча храна. В самото начало на списъка му с номера имаше три папки: !закуска!, !обяд! и !вечеря! — с удивителна отпред, за да стоят най-отгоре, преди имената на всички контакти. Колебаеше се между първата и втората възможност — беше като че ли в палачинково настроение — когато шефът най-сетне се намъкна в стаята.
Надеждата за наденички и гофрети изчезна, заедно със самия телефон, когато костюмираният началник с измъчен вид влезе. С набръчкано лице и множество гънки под брадичката капитан Пол Баркли наближаваше шейсетте. Имаше закръглено коремче на човек, който яде когато си поиска, а не когато дългите дежурства и изискванията на разследванията го принудят да хапне набързо нещо за закуска, когато е време за обяд, или обратното.
При все това капитанът имаше репутация, утвърдена колкото тена на Кеплър — и далеч по-реална. Всеки знаеше, че Баркли е дал своята лепта за службата и има белези да го докаже — според легендите. Затова никой от детективите не мърмореше, или поне не пред него.
— Добър ден, господа.
— Капитане — поздрави Сурани. Кеплър само кимна.
— Натоварен ден — измърмори Баркли и погледна айфона си, за да го докаже.
Прочете някакво съобщение. Отговори, сякаш забрави двамата си подчинени в стаята.
Стомахът на Кеплър се бунтуваше. Гофрети. Искаше гофрети. Или може би голям сандвич.
— Така, какви сте ги надробили пак? — сопнато попита Баркли. — Искате операция под прикритие, така ли?
— Да — отговори Кеплър.
— Къде е детектив Макнамара?
— Всеки момент ще дойде.
— Добре, да започваме.
Баркли вдигна заплашително вежди. Личеше, че търпението му е на изчерпване.
— Ами, шефе, не сме много сигурни. Не успяхме да сглобим всичко.
— То беше… — започна Сурани, но замълча и погледна зад капитана, към вратата. — А, ето мозъка на операцията. Тя ще ви запознае с всички подробности. Здравей, Габи!
Красивата, но строга жена влезе. Сериозно, типично в неин стил, изгледа тримата мъже, като кимна за поздрав на капитана.
Кеплър, със своите наклонности, не се интересуваше ни най-малко от тялото на детектив Габи. Обаче, мамка ѝ, това момиче умееше да се облича. Той ценеше стила ѝ. Тънка бяла блуза и сако на черни и бели карета. Как се наричаше този плат? Нямаше специална дума за десена. Сива пола.
И тези страхотни тъмни дамски чорапи. Също хубави обувки на токчета.