Андрю се размърда и погледна часовника.
— Сега е четири и четирийсет и пет — отбеляза. — Имаме час и петнайсет минути. Как трябваше да му дадете списъка и парите?
— Трябваше да му се обадя, когато събера сумата.
— Добре. Ето какво искам от вас. Обадете му се и му кажете, че имате всичко, което иска. Но че няма да се срещнете лично с него. Кажете му, че един приятел ви помага.
— Можеш да му кажеш, че става дума за човека, с когото се видя вчера — добави Даниел. — Така няма да заподозре, че си се обадила на ченгетата. Кажи му моето име. Той сигурно вече ме е проверил и знае, че не съм заплаха.
— Не — твърдо заяви Габриела. — Моята дъщеря е отвлечена. Аз ще го направя.
— Ще отидем с Андрю. Той е специалист в тази област. А пък аз ще отида, защото Джоузеф знае кой съм и че съм близък с теб.
— Прекалено е опасно. Не мога да ви карам да правите това!
— Не е толкова опасно, колкото изглежда — бавно изрече Андрю. — Имаме козове. Вие държите списъка, който толкова отчаяно иска да има, а ние държим парите.
— Имаме също това — добави Даниел, като погледна към плика с емблема на аптеки Си Ви Ес в ъгъла на стаята. Малък, но не е за пренебрегване. Тъмните петна вътре се виждаха ясно. — Това са улики, които могат да бъдат свързани е него. И той го знае.
— О, да, имаме козове — продължи Андрю. — Немного, но достатъчно според мен. И така, ще се срещнем с Джоузеф в шест. Колкото до парите… Ще му дадем част от това, което иска — за да покажем добра воля. Също част от списъка — за да му докажем, че е у нас. Ще поискаме да видим дъщеря ви. Не на камера или на запис. Ще я видим лично. — Усмихна се широко. — После ще се договорим да направим размяната утре, на публично място. Целият „Октомврийски списък“, остатъкът от парите и уликите срещу дъщеря ви.
Габриела кимна бавно.
— Може ли да се обадиш на приятеля си Франк и да ми дадеш няколко имена от списъка? — попита Даниел. — Или ако си спомняш някои от онези, които си видяла?
— Спомням си ги. Не адресите, но градовете, в които живеят.
Тя записа няколко на едно листче и го подаде на Даниел, който го прочете и го прибра в джоба си.
— Чудесно — каза Андрю. — Джоузеф ще ги види, ще провери дали са истински… А сега за парите. Довечера ще му дадем една част. Половината от това, което иска, е достатъчно. Така ще му докажем, че сме готови да съдействаме.
— Двеста и петдесет хиляди лесно могат да се съберат — отбеляза Даниел.
„Лесно за някои хора“ — помисли си Габриела.
— Е, готови ли сме да се обадим на нашия приятел Джоузеф? — попита Андрю.
Жената погледна телефона за момент. Даниел се наведе към нея.
— Ще се справиш, Мак — окуражи я.
Тя го погледна, пое си дълбоко въздух, намери номера и набра.
— Пуснете го на високоговорител — инструктира я по-възрастният мъж.
Тя натисна копчето за набиране.
След малко от апарата се чу зловещият глас на Джоузеф:
— Габриела! Здрасти, здрасти! Вече започнах да се притеснявам. Крайният срок наближава, съвсем близо е. И съм сигурен какво ще се случи, ако изпуснеш срока. Наскоро да си ровила из контейнерите? Да си намерила някое съкровище в боклука?
— Това беше най-отвратителното нещо, което съм правила — сопна се тя.
— О, сигурен съм, че можем да измислим и доста по-отвратителни, ако понапънем въображението си, не мислиш ли? Май ти е харесало, признай. — Той се изкиска по характерния си извратен начин.
— Как е дъщеря ми? — попита Габриела; брадичката ѝ потрепери.
— Ами, честно казано, малко е объркана. „Къде е мама, защо не се обажда мама?“ Ако това ще те успокои, пита за теб много повече, отколкото за татко Тим. Наистина ли беше толкова лош съпруг?
— По дяволите! Отговори ми на въпроса! Как е Сара?
— Добре е.
— Не е добре! Никога няма да бъде добре заради теб.
— Хората преживяват всякакви травми и пак са си супер. Аз съм жив пример за това.
— Ах, как те мразя!
— Жалко. — В гласа му отново се прокрадна напевна нотка. — Ако ме опознаеш, ще мислиш другояче. Така, усещам, че съм на високоговорител. Предполагам, че добрият ти приятел господин Риърдън е в стаята с теб, а може би и някой друг, но не са от полицията, защото след вълненията този следобед, няма да посмееш да припариш до някой участък. Поне не доброволно. Леле, леле, днес наистина си създаде име, Габриела. Каква бъркотия беше… Радвам се, че не си мой офис мениджър. Хайде, кажи сега кой е твоят аватар. — Изсмя се при тези думи. — Господин Риърдън ли?
— Същият — отговори Даниел, като се наведе напред.
— Охо, богаташчето. Излиза, че не си само каубой. Ти си преуспял рисков капиталист. Проверих те. Фонд „Норуок“. Впечатляваща компания. Активи за два милиарда? Ако имах пенсионна сметка, щях да ти дам ти да я управляваш. И пак избягваш инвестициите във фрекинг и неустойчиви производства? Достойно за възхищение. Изненадан ли си, че съм те проучил толкова подробно?