Спря. Очевидно онзи, който бе превърнал избата в скривалище — Тан или някой друг, — все още бе тук. Освен ако нямаше друг изход. Уакс пристъпи напред, присвил очи в тъмнината.
Отпред мъждукаше светлинка.
Уакс се огледа — револверът следваше погледа му — и извади стъкленица от мъглопелерината. Измъкна тапата със зъби и гаврътна на един дъх уискито и стоманата, за да попълни резервите си. После разпали стомана. Да, пред него, в дъното на тунела, имаше източник на метал. Колко още продължаваше избата? Беше очаквал, че ще е малка, но яките дебели греди подсказваха друго. По-скоро приличаше на миньорска шахта.
Бавно тръгна напред, без да сваля поглед от металните линии. Ако някой го видеше и насочеше към него оръжие, линиите щяха да се раздвижат и той щеше да има шанс да Тласне оръжието от ръцете на противника. Но нищо не помръдваше. Той пое бавно изпълнения с мирис на влажна почва, гъби и прогнили картофи въздух. Вече доближаваше трепкащата светлинка, но не чуваше нищо. Металните линии не помръдваха.
Приближи се още и видя, че светлината струи от окачена на една напречна греда лампа. Още нещо висеше в средата на тунела. Труп? Обесен? Уаксилий изруга наум и забърза напред, като се оглеждаше за засада. Наистина имаше труп, но той само го озадачи още повече. Изглеждаше много стар. Очите бяха изсъхнали в очниците, през кожата се подаваха белезникави кости. Не миришеше и не беше подпухнал.
Струваше му се познат. Геормин, кочияшът, който носеше поща в Сушаво от далечни селца из района. Поне това бе неговата униформа и косата сякаш бе същата. Той бе една от първите жертви на Тан и тъкмо неговото изчезване бе подтикнало Уакс да тръгне по дирите на психопата. Оттогава бяха изминали два месеца.
„Но този труп е мумифициран — помисли си Уакс. — Изсъхнал като стар пергамент“. Призля му — неведнъж бе седял на една маса с Геормин и макар че кочияшът обичаше да послъгва на карти, инак бе свестен човечец.
Някой бе поработил здравата върху трупа. Жици придържаха ръцете му така, че да стоят встрани, главата му бе обърната назад, устата — разтворена. Уаксилий отмести с отвращение поглед от зловещата сцена.
„Внимавай — каза си. — Не му позволявай да те ядоса. Съсредоточи се“. По-късно щеше да се върне да свали Геормин. В момента не биваше да издава никакъв шум. Поне знаеше, че е на прав път. Това със сигурност бе леговището на Тан Проклетия.
По-нататък имаше друга лампа. Колко дълъг бе този тунел? Уакс приближи осветеното място и се натъкна на нов труп, този път окачен на стената. Анарел, странстваща геоложка, изчезнала малко след Геормин. Бедната жена. Тялото й бе изсъхнало по същия начин, приковано в специфична поза на стената, сякаш бе коленичила да огледа някои каменни образци.
Нов осветен кръг го накара да продължи. Вече си даваше сметка, че това не е изба, а тунел — може би скривалище на контрабандисти, останало от времето, когато Фелтрел е процъфтявал. Тан не би могъл да построи толкова голямо подземно съоръжение сам.
Подмина още шест трупа, всеки осветен от запален фенер, всеки — в определена поза. Един седеше на стол, друг висеше, сякаш лети, останалите четири бяха приковани за стената.
„Поквара и Гибел — помисли си Уакс. — Това не е леговището на Тан, а неговата изложбена галерия“.
Отвратен, Уакс се отправи към следващото осветено петно. Този път бе различно. По-светло. Докато се приближаваше, осъзна, че вижда слънчева светлина да се процежда през квадратен отвор на тавана. Тунелът продължаваше; вероятно тук някога бе имало капак, отдавна изгнил и пропаднал. Земята под краката му се издигаше към отвора.
Уакс запълзя по наклона и надзърна предпазливо навън. Намираше се в някаква сграда, чийто покрив бе рухнал. Тухлените стени обаче бяха оцелели. Отпред и вляво от Уакс бяха подредени четири олтара. Стара църква на Оцелелия. Изглеждаше празна.
Уакс изпълзя през отвора, вдигнал стериона до главата си; краищата на пелерината се влачеха зад него. Сухият чист въздух му подейства освежително.
— Животът на всеки човек е представление — отекна нечий глас в пустата църква.
Уакс се хвърли настрани и се притаи до един от олтарите.
— Но ние не сме актьори — продължи гласът. — Ние сме кукли.
— Тан — рече Уакс. — Излез.
— Видях бог, пазителю на закона — прошепна Тан. Къде ли се спотайваше? — Видях самата Смърт, с клинове в очите. Видях Оцелелия, който е животът.
Уакс огледа църквичката. Беше затрупана от преобърнати скамейки и рухнали статуи. Той се притисна към олтара. Струваше му се, че гласът идва от дъното на помещението.