— Какво толкова има на въпросното място?
— Там се намира изоставеният дом за сираци.
— Онзи до крематориума?
Тя кимна.
— И Тереза Уайът, и Том Къртис са бивши служители на дома. В краткия период, откакто професорът е получил разрешение за разкопки до днес, кучето му е било убито, а самият той е бил заплашван. Междувременно са убити и двамата служители от дома в Крестуд.
Уди впери поглед някъде в стената зад гърба й. Вече си представяше заглавията във вестниците.
— Сър, някой много държи тази земя да остане непокътната.
— Стоун, няма нужда да включваш на свръхсветлинна. Трябва да действаме много деликатно.
— Оборудването за разкопките ще бъде на място още утре.
Той сви устни.
— Знаеш, че това няма как да се случи, Стоун. Трябва да направим куп други неща.
— С цялото ми уважение, сър, те са ваша отговорност, а не моя. Ако се съди по инерцията, която е набрал този случай, няма как да си позволим да чакаме много дълго.
Той се замисли за момент над думите й.
— Искам утре сутрин да си първа там и никой да не пипа нищо — нито една лопата да не прави нито една копка — докато не получиш разрешение от мен.
Ким не отговори.
— Разбрахме ли се, Стоун?
— Разбира се, сър. Както кажете.
Тя се изправи и излезе от стаята.
ГЛАВА 16
Внезапният шум в тихия коридор накара Бетани Адамсън да изругае. Решетката между асансьора и плочките на пода издрънча под бастуна й.
Тя продължи да върви по коридора, търсейки ключовете си от апартамента. Опита се да напипа с една ръка ключа от входната врата. Цялата връзка падна на пода с метално дрънчене.
Тя изруга отново и се наведе, за да вдигне ключовете. Болката се стрелна от коляното до бедрото й. Успя да ги хване в ръка, но не и преди да чуе как щраква ключалката на дъртата крава.
Докато се изправяше, Бет усети топлия полъх от отворената врата на съседния апартамент.
— Всичко наред ли е? — попита съседката.
Във въпроса се долавяше повече упрек, отколкото загриженост.
Майра Даунс стоеше на прага на вратата си, висока метър и петдесет и обута с пантофи с пух. Кожата на краката й беше суха и люспеста. Бет благодари на Господ, че жената си беше облякла дълга нощница. Месестите й ръце бяха скръстени върху едрите й гърди, увиснали като клепналите уши на някое куче. Сбръчканото й лице беше изкривено от недоволство.
Бет я погледна право в очите. За разлика от Никола, тя не се страхуваше от дъртата крава.
— Няма нищо, госпожо Даунс. Само дето трима мъжаги ме изнасилиха и ме обраха — мерси, че попитахте.
Жената се навъси.
— За ваше сведение някои хора се опитват да спят.
— Най-добре се облегнете на вратата и пробвайте така.
Жената се намръщи като булдог, налапал оса.
— За ваше сведение, преди да се нанесете на етажа, всичко беше напълно спокойно, а сега с тези скандали и шум по всяко време…
— Госпожо Даунс. Часът е десет и половина, а аз си изпуснах ключовете. Гледайте си работата.
Лицето на жената почервеня.
— Така, така… и колко време възнамерявате да останете?
Аха, значи още един съсед искаше да я разкара оттук.
"Да го духате, тъпаци", помисли си тя.
— Сигурно ще поостана. Ник ще ме впише в договора за наем.
Лъжата си струваше дори само за да види ужаса, който се изписа на лицето на старата жена.
— О, не, не, със сигурност ще разговарям със сестра ви…
Дъртата клюкарка започваше да й лази по нервите.
— Какъв ти е проблемът, по дяволите?
— Млада госпожице, ползвателите на жилища, които живеят сами, се страхуват от силни шумове през нощта.
— Кой мислиш, че ще влезе при теб? Имаш три ключалки и една електронна брава.
Бет я изгледа от глава до пети.
— А и, честно казано, според мен няма от какво да се плашиш.
Госпожа Даунс отстъпи от прага на вратата си.
— Не мога да се разправям с вас. Ще разговарям с Никола. Тя е много по-приятна от вас.
"Кажи ми нещо ново", помисли си Бет.
Тя продължи да гледа възрастната жена, докато вратата най-сетне не се затвори между тях. Едва тогава си позволи една лека усмивка. Разправията й беше оправила настроението за цялата вечер.
Бет издрънча още няколко пъти с ключовете и едва тогава влезе в апартамента.
Подпря бастуна на ръба на дивана и седна. Разтърка коляното си. От студеното време я болеше зверски.
Тя се протегна и взе пантофите, които бяха оставени до ръба на дивана. Бяха изработени от мека и гладка светлокафява кожа; отвътре имаха луксозен, топъл пух.
Тя събу ботушите си с нисък ток и пъхна крака в скъпите пантофи. Не бяха нейни, но Никола нямаше да има нищо против. Те винаги си деляха нещата. Така правят близначките.