Бет се изправи и разтръска крак в опит да облекчи болката в коляното си.
Леко почука на вратата на Никола. Нямаше отговор. Какво друго можеше да очаква? Разбира се, че безпътната й сестра не си беше вкъщи. Беше отишла да танцува и да се разголва за пари.
Тя отвори вратата и пристъпи вътре. Дъхът й спря, както всеки път, когато влезеше в стаята. Беше точно онази стая, за която си бяха мечтали като малки, докато лежаха една до друга в дома за сираци в Крестуд.
Щяха да имат еднакви розови завивки и възглавници. Леглата им щяха да бъдат покрити с балдахин, завързан с дантела. Мечтаеха си да имат вълшебен гардероб като онзи, който води към Нарния. Рафтовете щяха да бъдат отрупани с плюшени играчки и стъклени топки със снежинки. Всяка от тях щеше да има легло с табла, окичена с шарени лампички. Мечтаеха за приказна стая с много светлина, където всичко щеше да бъде тяхно и където щяха да заспиват, докато играят на театър на сенките върху стените.
Бет направи още няколко крачки навътре. Прокара ръка над камината и докосна плюшеното мече, което стоеше в другия край на лавицата над нея. Отвори вратата на дрешника и влезе вътре.
Дрехите, бельото и обувките на Никола бяха сгънати, прибрани и сортирани по цветове. Две от чекмеджетата бяха специално отредени за бижута. В едното чекмедже имаше скъпи, нежни накити, всеки в оригиналната си кутийка. Бет забеляза една с надпис "Картие" и две с надпис "Де Беерс".
Във второто имаше по-големи и ярки бижута, които според Бет й бяха за работа. Тя бързо затвори чекмеджето и се отдалечи. Не й беше приятно да мисли за работата на сестра си.
Между гардероба и рафтовете с обувки имаше тоалетна масичка. Огледалото беше обточено с ред едноцветни лампички.
Бет излезе от дрешника и седна на масивното дървено легло. Стаята беше достойна за принцеса, точно както си бяха мечтали. Точно както се бяха заклели да живеят, заедно и завинаги.
Беше стаята на мечтите им. Но в нея имаше само едно легло.
Едно приказно легло за сестрата, която имаше всичко.
Бет не се ядосваше толкова на онова, което Никола притежаваше, а на факта, че сестра й отказваше да си признае какво беше сторила.
Жалките й опити да отрече тяхното общо минало с всеки изминал ден все повече влудяваха Бет. Нямаше извинение, с което да изтрие миналото.
Постъпката на Никола беше разрушила всяка надежда двете да заживеят заедно — и въпреки това тя продължаваше да се преструва, че не знае какво е сторила.
"Не знам защо ме мразиш. Не знам какво съм направила. Не знам с какво съм те наранила. " Отричаше ли, отричаше.
Но колкото и да го отричаше Никола, в сърцето си Бет вярваше, че тя знае истината.
Някъде, дълбоко в себе си, сестра й знаеше всичко.
ГЛАВА 17
— За Бога, Брайънт, не можеш ли да стоиш на едно място?
Той пристъпваше от крак на крак. През нощта температурата беше паднала до минус три градуса и от земята се излъчваше пронизващ студ, който проникваше през обувките и се впиваше право в костите.
Той духна топъл въздух в шепите си.
— Не всички сме направени от желязо, а навън е толкова студено, че и камъните се пукат.
— Стегни се — каза Ким и се приближи до периферията на района за разкопките.
Самото място беше с размерите на футболно игрище. Теренът се издигаше към редица от дървета, които скриваха северния му край от поглед. От западната му страна минаваше път, който го делеше от крематориума на Роули Реджис. В южния му край, точно зад автобусната спирка на пътя и една улична лампа, се издигаше полуразрушена сграда. Най-горният етаж на сградата стърчеше над редицата от къщи, долепени една до друга, на отсрещната страна на пътя. Почти двуметровата ограда, която обикаляше плътно около сградата, закриваше видимостта към целия долен етаж.
Ким погледна на запад и поклати глава. Каква ли утеха са намирали всички тези изоставени, малтретирани и потънали в забрава деца, когато са поглеждали навън, към полето, отредено за мъртвите?
Понякога бездушието на системата я вбесяваше. Но сега това беше просто една запустяла сграда и нищо друго не беше от значение.
Тя въздъхна и изпрати наум една въздушна целувка към гроба на Майки, скрит зад булото на мъглата, която ги обгръщаше във всички посоки и спираше погледа на петдесет метра от мястото, където стояха.
Едно "Волво" комби паркира върху оголената земя в горния край на терена.
Докато Ким вървеше натам, от колата излязоха професор Милтън и още двама мъже.