Ким забеляза удивителната промяна, която беше настъпила у професора само за един ден. Страните му бяха поруменели, а очите му грееха. Походката му беше пъргава и решителна. Ако това се случваше с човек след една вечер при госпожа Пиърсън, то Ким би се замислила дали да не запази стая и за себе си.
Брайънт застана до нея, а професорът представи своите придружители:
— Това са Дарън Браун и Карл Нютън. Доброволци, които са приети да участват в разкопките. Те ще боравят с оборудването.
Ким се почувства длъжна да уважи усилията, които беше положил професорът, като му каже истината.
— Професоре, нали знаете, че това е просто предчувствие? Отдолу може да няма абсолютно нищо.
Той я погледна сериозно и тихо отговори:
— Ами ако има нещо, инспектор Стоун? Две години се опитвах да разкопая тази земя и някой направи всичко по силите си, за да ме спре. Бих искал да разбера защо.
За Ким беше достатъчно, че той разбираше с какво се захващат.
До колата на професора паркира един "Воксхол Астра". Излезе едър мъж на около петдесет години, последван от висока червенокоса жена, която според Ким все още нямаше тридесет.
— Дейвид, благодаря, че дойде — каза Ким.
— Като че ли нямах особено голям избор, инспектор Стоун — каза той с крива усмивка.
— Професор Милтън, запознайте се с доктор Матюс.
Двамата мъже се здрависаха.
Ким познаваше доктор Дейвид Матюс от университета в Гламорган, който заедно с университета в Кардиф и полицията на Южен Уелс формираше единствения по рода си в Обединеното кралство университетски институт по криминология. Институтът се занимаваше с проучвания и обучение на кадри по всички специалности, свързани с работата на полицията.
Доктор Матюс беше консултант към катедрата по криминология в Гламорган и беше изиграл ключова роля в основаването на департамента "Разследване на местопрестъпления" към университета.
Преди две години Ким беше посетила един семинар там и беше направила няколко предложения как да подобрят практическата подготовка на базата на собствения си опит, натрупан на реални местопрестъпления, в резултат на което остана през целия уикенд.
— Позволете ми да ви представя Сърис Хюс. Тя е дипломиран археолог, а освен това току-що получи диплома по съдебна медицина.
Ким я погледна и кимна.
— Добре, важно е и двамата да знаете, че все още нямаме разрешение да действаме. Шефът ми се оправя с административната част и докато всички документи не бъдат изрядно подготвени, не можем да пипаме абсолютно нищо. Информирайте ме, ако забележите нещо съмнително, каквото и да е то.
Дейвид Матюс направи крачка напред.
— Нямаме много време за твоите щуротии, така че ако след три часа не сме открили нищо, си тръгваме.
Тя кимна. Три часа от неговото време в замяна на два дни от нейното. Да, съвсем справедливо.
Той продължи:
— Сърис и аз ще започнем с анализ на почвата в горния край на мястото.
Ким погледна Сърис. Огненочервената й коса, оформена в безупречно каре, стигаше точно под ясно изразената й челюст. Светлосините й очи бяха пронизващи. Лицето й впечатляваше не с естествена красота, а с интригуващите си черти.
Жената отвърна на погледа й, без да се усмихва, и тръгна след Дейвид, който се отправи към горния край на мястото.
На свободното място върху оголеното парче земя спря един бял микробус "Форд Ескорт".
Една жена отвори вратите на багажника. Вътре имаше диспенсер за топла вода и малки пакети, опаковани във фолио.
Брайънт се изхили:
— Само аз ли я виждам?
— Не, съвсем истинска е. Кажи на всички да изпият по нещо топло и да изядат по един сандвич с бекон, преди да започнат.
Брайънт се усмихна.
— Знаеш ли, началство, понякога просто…
Ким не успя да чуе какво й каза, защото вече беше започнала да се спуска надолу по хълма, към изоставената сграда.
Тя обиколи оградата от всички страни, но не можеше да се влезе отникъде. Фасадата на сградата гледаше към пътя и къщите от отсрещната му страна. Това означаваше твърде много зяпачи. Тя се върна от другата страна и започна да търси пролука. Оградата не беше направена по стандартния начин, от подредени една над друга дървени дъски. Гредите бяха дебели и здрави като онези, които се използват за направата на палети, и бяха плътно долепени една до друга. Между двадесетсантиметровите парчета едва-едва се процеждаше по малко светлина.
Тя побутна един от високите подпорни стълбове. Той се разклати напред-назад; долният му край беше загнил в почвата.