Сърис и професор Милтън обсъдиха данните и посочиха към няколко места в изкопа. Момчетата влязоха в него, въоръжени с градински инструменти и се хванаха на работа, следвайки инструкциите на Сърис.
Брайънт застана до Ким.
— С теб май никога не е скучно, нали?
— Поне успя да изгориш всичкия бекон, който погълна одеве.
— И не само него.
Нейният стомах също започна да се обажда. От половинката препечена филия, която беше изяла в шест и половина сутринта, отдавна не беше останала и следа.
— Наближава два. Не ни остава още много дневна светлина — отбеляза Брайънт.
Бил махна с ръка на Сърис да влезе в изкопа. Тя коленичи и започна да почиства едно определено място с нещо, което приличаше на огромна четка за руж. Ким отбеляза, че жената не обръщаше никакво внимание на пръстта и калта, с които, вече бяха омазани светлосините й джинси.
Сърис почисти мястото още веднъж и после спря.
— Така, искам всички, които нямат диплома по съдебна медицина, моментално да излязат от изкопа.
Вътре остана единствено тя. Обърна се и погледна Ким в очите.
— Открихме кости — и ако съдим по петте пръста, едва ли са на някое мъртво куче.
В следващите няколко секунди всички мълчаливо размишляваха над откритието.
А след това, сякаш новооткритите кости бяха започнали да излъчват сигнал за тревога, две полицейски коли набиха спирачки върху чакъла, а телефонът на Ким зазвъня.
Беше Уди. Слава Богу.
— Стоун, веднага се връщай тук и вземи Брайънт със себе си — кресна той.
— Сър, трябва да ви уведомя…
— Всичко, което имаш да казваш, може да почака, докато дойдеш тук.
— Но в земята има кости.
— Вече ти казах да се върнеш незабавно тук. Ако ще ти отнеме повече от петнадесет минути, по-добре въобще да не идваш.
Връзката прекъсна. Тя се обърна към Брайънт.
— Май знае.
Брайънт обърна очи към небето.
— Отивай, ще се видим там.
Брайънт кимна и се отправи към колата си.
— Слушайте, хора, благодаря ви за помощта, но ако някой попита, да знаете, че Брайънт не е пипал нищо.
Всички кимнаха в знак на разбиране.
Ким изтича до мотора си, сложи си каската и нахлузи ръкавиците си. После потегли, без да се бави повече, готова да посрещне съдбата си.
ГЛАВА 20
Нещо в нея ме пленява.
Около нея винаги се вихри нещо; сирени, превозни средства, непрекъснато движение, и въпреки това погледът ми не се откъсва от нея. Тя изпъква сред множеството. Триизмерен образ в двуизмерен филм.
В нея се вихри необуздана сила. Сякаш демон я тласка отвътре. Нещо мрачно и вълнуващо. Тя е сама, дори сред тълпата. Тя се движи, дори когато не помръдва. Юмрукът й се свива или стъпалото й започва да потупва на място, за да не изостане от темпото на неуморния ум.
Познавам я и без да съм я виждал. Познавам този интелект, познавам това безпокойство и това вродено недоверие в погледа й. У нея има нещо, невидимо за повечето хора. Някакъв неопределим и необясним усет, настроен да долавя всичко около нея. И не виждам тези неща за първи път.
Ах, Кейтлин. Мила, сладка, очарователна Кейтлин…
Отиде си твърде рано. Един филм, останал без своята главна героиня. Започвам да губя интерес, но оставам на мястото си, потънал за кратко в своите мисли.
Кое е първо, яйцето или кокошката? Често съм си задавал този въпрос. Аз ли не изпитах нищо, когато майка ми се отрече от мен, или тя се отрече от мен, защото не изпитвах нищо?
Този въпрос силно вълнува учените. Психопатът ражда ли се или се възпитава? Те все още нямат отговор, както и аз.
Преди се опитвах да се преборя с него, да го надвия или поне да го разбера, но оттогава мина много време.
Всичко започна с една рибка. Обикновена безименна златна рибка, която баща ми спечели на един пътуващ панаир. Занесох си я вкъщи. Живя два дни в една купа и после умря.
Сестра ми плака неутешимо. Аз не. Тя скърбеше за рибката, но аз не изпитах нищо. Исках онова, което преживяваше тя. Исках нейната болка, исках скръбта й. Исках да чувствам.
После дойде котенцето. Козината му беше мека и топла. Трябваше да е на двамата, но то обичаше повече нея. Почти не се противи, когато му запуших устата. Когато издъхна, чаках нещо да се случи с мен, но напразно.
Децата в училище си имаха кученца и аз също исках да имам. Този път щеше да си бъде само мое. Хранех го, разхождах го и го гледах в стаята си. Таях надежда, но когато вратът му се пречупи, не изпитах болка. Това още повече засили любопитството ми. Трябваше да разбера колко далече можех да стигна.