Сърис се обърна към нея.
— Не бях съвсем сигурна, че ще се върнеш.
И двете отстъпиха назад, когато служителите от техническия екип започнаха да правят снимки от всички страни. По дължината на костите беше поставена жълта маркировка.
— Вчера не успяхме да си побъбрим — каза Ким.
Сърис прибра един кичур коса, който беше паднал пред лицето й.
— Не предполагах, че си падаш по бъбренето, но нямам нищо против… На двадесет и девет години съм, необвързана и нямам деца. Любимият ми цвят е жълтият. Умирам си за чипс с вкус на пилешко и когато не се занимавам с плетки, служа доброволно в резерва на въоръжените сили.
Сърис направи пауза, преди да добави:
— Добре де, излъгах за плетките.
— Това е чудесно, но не отговаря на въпроса ми.
— Тогава задай въпроса.
— Доколко си квалифицирана за тази позиция? — каза Ким, без да трепне.
Сърис се опита да прикрие усмивката си, но очите и светнаха.
— Преди осем години се дипломирах като археолог в Оксфордския университет. След това работих четири години по различни археологически проекти, предимно в Западна Африка, после се върнах и взех дипломата си по криминалистика, като през последните две години се опитвах да се наложа в една предимно мъжка професия. Звучи ли ти познато?
Ким се засмя с глас и протегна ръка към нея:
— Радвам се, че ще работим заедно.
— Благодаря. И така, след като костите вече са изровени, очаквам пристигането на антрополога, с когото ще обсъдим как да ги извадим. Трябва да се уверя, че няма да подкопаем или да надкопаем, докато работим.
Ким я погледна неразбиращо.
— Извинявам се — трябва да внимаваме да не изкопаем прекалено много или прекалено малко пръст, докато освобождаваме костите от земята.
Изражението на Ким не се промени.
Сърис се замисли за момент, преди да продължи с обяснението:
— Добре, представи си земята като тухлена стена. Всеки ред тухли е определен период от време. Ако изкопаем твърде много земя, рискуваме да навлезем в събития, които не се отнасят до нашия случай, и да се сдобием с грешна информация.
Ким кимна разбиращо.
— След като извадим костите, ще започнем да отсяваме почвата за веществени доказателства…
Зад тях се разнесе трети глас:
— А, инспектор Стоун, искам да ви запозная с един човек.
Ким разпозна гласа на Кийтс — любимият й патолог.
— Инспектор Ким Стоун, това е доктор Даниъл Бейт. Съдебният антрополог от Дънди, който по време на разследването ще работи както тук, така и в моята лаборатория.
Мъжът, който й подаде ръка, беше с пет сантиметра по-висок от Ким и с фигура на атлет. Имаше ясно изразена челюст и черна коса. Изумително зеленият цвят на очите му ярко контрастираше със смуглата кожа на лицето му.
Последва размяна на формалности между Сърис, Кийтс и новопристигналия. Ръкостискането му с Ким беше стегнато и енергично.
Доктор Бейт веднага започна да обикаля около изкопа и Ким се зае да го изучава. Не приличаше на учен. Фигурата му би подхождала повече на човек с професия, която изисква физически труд на открито. От друга страна, с джинси и яке беше естествено да създава такова впечатление.
— И така — каза Кийтс. — Тук са и тримата души, необходими за разкриването на този случай. Един, който да открие веществените доказателства, един, който да разгадае тяхното значение, и още един, който да сглоби цялата мозайка и да ни посочи убиеца.
Ким не му обърна внимание, а застана до доктор Бейт.
— Има ли нещо, което можете да ни кажете на пръв поглед?
Той потърка брадичката си.
— Да, със сигурност мога да потвърдя, че в изкопа има кости.
Ким въздъхна.
— Е, това го виждам и сама, доктор Бейт.
— Разбирам, че искате да получите информация веднага, но тъй като още дори не съм докоснал костите, не съм готов да изкажа някакво мнение, преди това да се случи.
— Роднина ли ти е? — обърна се тя към Кийтс.
Кийтс се засмя.
— Знаех си, че ще си допаднете.
Тя се обърна отново към доктора.
— И все пак, не може да нямате някакви предположения.
— Добре, мога да кажа, че това клето създание е било заровено тук най-малко преди пет години. Тялото на възрастен човек се разлага напълно за период от десет до дванадесет години; тялото на юноша се разлага двойно по-бързо.
— Първият стадий на разлагане се нарича автолиза, по време на който се разпадат телесните тъкани под влиянието на ензими, отделяни от самото тяло. Вторият стадий се нарича гниене, по време на който под влияние на микроорганизмите в почвата се разлагат и меките тъкани. Впоследствие всички тъкани се превръщат в течности и газове.