Уилям поклати глава.
— Не. Брачният обет, който съм дал, е до живот. Разводът може и да се приема от съда, но не и от Бог.
Ким прецени, че дори да беше искал, щеше да му е трудно да си намери нов човек, с когото да сподели живота си. Малко хора са готови да поемат грижите за чуждо дете с увреждания.
От ъгъла се чу гъргорещ звук и Уилям моментално се изправи. Отиде и застана пред дъщеря си.
— Добро утро, мила моя, добре ли спа? Жадна ли си?
Ким не забеляза каквото и да било движение, но въпреки това личеше, че между бащата и дъщерята протича някаква комуникация, защото Уилям придърпа една сонда за хранене и постави тръбичката между устните й. Показалецът на дясната ръка на Луси натисна един бутон върху подлакътника на количката. В устата й се изсипа предварително отмерено количество течност.
— Слуша ли ти се музика?
— Някоя аудио книга?
Той се усмихна.
— Искаш ли да се обърнеш на другата страна?
Ким най-сетне разбра. Комуникираха чрез примигвалия.
Докато Уилям обръщаше количката, Ким остана поразена от бледата, гладка кожа на момичето и открития й поглед.
Замисли се за жестоката ирония на съдбата да затвори един нормално функциониращ мозък в това напълно безполезно тяло. Едва ли имаше по-зла участ.
— Луси седи до прозореца, за да гледа навън. Раздвижването вчера я очарова.
Ким внимателно се опита да смени темата, за да се върнат към предишния си разговор:
— Господин Пейн, разказвахте ни за…?
— Да, разбира се. Работата в дома в Крестуд беше сравнително лесна. Трябваше само да се убедя, че всичко е заключено и момичетата не могат да излязат сами, както и че никой не може да влезе отвън, да следя детекторите за дим и да довършвам разни дребни задачи, останали от дневната смяна. Беше ми много удобно и бях разочарован, когато всичко приключи.
— Заради пожара?
Той кимна.
— От друга страна, така или иначе щяха да затворят дома, но все пак се надявах да поработя още няколко месеца.
— На работа ли бяхте въпросната нощ?
— Не, на смяна беше Артър, но чух алармата в мига, в който се включи. Както виждате, моята спалня е откъм улицата.
— Какво направихте?
— Проверих дали Луси е добре и изтичах отсреща. Артър вече беше извел почти всички момичета, но понеже беше започнал да се дави от дима, аз влязох вътре, за да направя една последна обиколка и да се уверя, че никой не е останал в сградата. Първи пристигнаха госпожица Уайът и Том Къртис, цареше суматоха. Всички проверяваха момичетата по списък, за да бъдат сигурни, че нито едно не е останало вътре. Санитарите отнасяха момичетата, които имаха леки порезни рани или бяха вдишали дим, но не даваха информация на никого. Опитах се да помогна, но сякаш само влошавах нещата. Тръгнах си, когато започнаха да пристигат другите служители от персонала.
— По кое време се случи това?
— Бих казал, някъде около един и половина.
— Установи ли се причината за пожара?
— Не знам. Не съм сигурен, че се опитаха да я установят. Нямаше сериозно ранени, а сградата така или иначе се рушеше.
— Знаете ли, че и Тереза Уайът, и Том Къртис са станали жертви на убийство?
Уилям се изправи и се приближи до дъщеря си.
— Миличка, май е време за малко музика, а?
Ким не забеляза момичето да му отговаря с очи, но Уилям постави слушалките в ушите й, а после пусна музиката.
— Дъщеря ми има отличен слух. Ако беше нормално петнадесетгодишно момиче, щяха да го помолят да излезе от стаята. Това е нашият еквивалент на същото действие.
На Ким й се прииска да си удари плесница. Без да се усети, се беше отнесла с Луси така, все едно момичето не беше там — само защото беше инвалид.
Нямаше да повтори тази грешка.
— Какво можете да ни кажете за жертвите? — продължи тя.
— Не много. Рядко се срещах с персонала от дневната смяна. Понякога домакинката Мери изчакваше, докато дойда, и ми разказваше клюките.
— Какви клюки?
— Главно за скандалите между госпожица Уайът и господин Крофт. Мери казваше, че се борят за надмощие.
— Можете ли да се сетите за човек, който би искал да стори зло на момичетата?
Лицето на Уилям видимо пребледня и той погледна през прозореца.
— Нали не мислите наистина, че заровеното тяло е на някое момиче от дома в Крестуд?
— Все още не сме изключили тази възможност.
— Съжалявам, но наистина не мисля, че мога да ви помогна с нещо.
Уилям внезапно се изправи. Изражението му се промени. Все така спокоен в изказа си, той явно беше решил, че е време да си вървят.
Брайънт настоя да продължи: