— Ами момичетата? Трудно ли се работеше с тях?
Уилям вече се отдалечаваше от тях, докато отговаряше:
— Не, по-скоро не. Имаше няколко бунтарки, но като цяло бяха добри деца.
— Какво имате предвид под бунтарки? — попита Брайънт.
— Обичайните неща.
Беше явно, че Уилям Пейн искаше да си тръгнат, и Ким започна да се досеща защо.
— Какви точно…
— Брайънт, приключихме — каза Ким и се изправи.
Уилям я погледна с благодарност.
— Ако мога само да ви задам…
— Казах, че приключихме — почти изръмжа тя.
Брайънт затвори бележника си и се изправи. Ким мина покрай Уилям, докато отиваше към вратата.
— Благодарим ви за отделеното време, господин Пейн. Няма да ви задържаме повече.
Ким спря до количката на Луси и леко докосна лявата ръка на момичето.
— Довиждане, Луси. Беше ми приятно да се запознаем.
Когато стигна до вратата, Ким се обърна:
— Господин Пейн, бих искала да ви помоля да ни отделите още само минутка. Първоначално решихте, че сме дошли по друга причина — каква е тя?
— Предната вечер имахме опит за влизане с взлом. Нищо не успяха да откраднат, но все пак съобщих в полицията.
Ким се усмихна с благодарност и той затвори вратата зад гърба им.
Щом излязоха пред портата, Брайънт се обърна към нея.
— Какво ти стана? Не видя ли как се промени, когато започнахме да разпитваме за момичетата? Нямаше търпение да ни разкара.
— Не е това, което си мислиш, Брайънт.
Ким пресече улицата и се обърна, за да огледа къщата. От всичките седем само тази имаше аларма, поставена на видно място на фасадата. Право към портата бяха насочени инфрачервена светлина и сензор за движение. Ким беше забелязала втори сензор, който покриваше задния двор, както и двуметровата ограда, покрита с шипове.
За обирджиите не беше обичайно нарочно да се изправят пред предизвикателството да проникнат във възможно най-добре защитената къща. А Ким не вярваше в съвпаденията.
Брайънт се намуси.
— Нямаш представа какво си мисля, защото не ми даде възможност да разбера. Той се притесни, началство.
Ким поклати глава и започна да се изкачва по хълма.
По средата на пътя се размина с Даниъл Бейт, който водеше кучето обратно към колата си.
— Ей, инспекторе, не можеш да се откъснеш от мен, а?
— Мога и още как, докторе — отвърна тя, без да забавя крачка.
— Началство, какво става, по дяволите? — настоя Брайънт, когато стигнаха при колата си. — Обикновено не избягваш предизвикателствата. Този тип беше адски притеснен, а ти просто си тръгна.
— Точно така направих.
— Още малко и щеше буквално да ни изрита.
— Така е, Брайънт, щеше.
Тя се обърна и го погледна над покрива на колата.
— Защото трябваше да смени мръсната пелена на петнадесетгодишната си дъщеря.
ГЛАВА 27
Домът за възрастни хора беше образец на симетрия. От всяка страна на фоайето имаше по една стъклена преграда. Вдясно от Ким имаше малък празен офис, а вляво от нея се намираше стая с няколко бюра и една жена, облечена с черна тениска. Охраната.
— С нещо да помогна? — каза жената.
Или поне така предположи Ким, защото събеседничката й стоеше зад стъклената преграда, която ги разделяше.
— Може ли да разговаряме с един ваш пациент?
Жената неразбиращо вдигна рамене. Ким посочи плъзгащите се врати, но жената поклати глава и произнесе само с устни: "Само по спешност".
Ким се почувства така, все едно бяха затворени в някаква камера за обеззаразяване. Тя посочи двойката врати от вътрешната страна.
Жената кимна и на свой ред посочи към една отворена книга, поставена вдясно от прозореца. После описа с ръка няколко заврънкулки във въздуха. Ким предположи, че това беше покана да се регистрират.
— Кажи ми пак колко сме напреднали в комуникациите — измърмори Ким към Брайънт.
Те вписаха имената си и зачакаха да ги пуснат.
Когато най-сетне влязоха, Ким веднага забеляза две ясно обособени групи.
Вляво бяха физически по-стабилните пациенти. Един-двама обикаляха наоколо с проходилки, няколко други седяха надвесени напред в своите кресла с високи облегалки и разговаряха помежду си. Откъм телевизора се чуваше гласът на Филип Скофийлд, който бърбореше нещо за управление на личните финанси. Някои от обитателите на дома се бяха обърнали и гледаха право към тях; все пак бяха непознати лица.
Отдясно не се чуваше почти нищо. Една медицинска сестра обикаляше и раздаваше лекарства от количката си. Никой не се обърна да погледне към тях.
Жената от охраната излезе от стъклената си клетка. Точно над лявата й гърда беше окачена табелка с името й: "Кат".