— С какво мога да ви помогна?
— Искаме да разговаряме с една от настанените тук, казва се Мери Андрюс.
Кат неволно вдигна ръка към лицето си.
— Нейни роднини ли сте?
— Детективи от полицията — отвърна Брайънт.
Той продължи да говори, но жестът на жената накара стомаха на Ким да се свие от неприятно предчувствие. Бяха закъснели.
— Съжалявам, но Мери Андрюс почина преди десет дни.
"Преди всичко това да започне", помисли си Ким. "Или точно когато е започнало."
— Благодарим ви — каза Брайънт. — Ще се свържем с патолога.
— С каква цел? — попита Кат.
— За да ни каже нещо повече за причината за смъртта й — обясни Брайънт, но Ким вече се беше обърнала.
Тя бутна вратата, но беше заключено.
— На Мери Андрюс не беше извършена аутопсия. Беше неизлечимо болна от рак на панкреаса, така че смъртта й не беше голяма изненада за никого. Нямаше причина да подлагаме семейството й на подобно преживяване, затова я изпратихме направо в "Хиктънс".
Ким нямаше нужда да пита къде са я изпратили. Всички знаеха погребалното бюро в Кредли Хийт. Служителите му погребваха местните жители от 1909 година насам.
— Мери Андрюс имаше ли посетители през въпросния ден?
— В дома имаме общо петдесет и шест пациенти. Извинете ме, но не мога да си спомня.
Ким долови неприязън в гласа й, но не му обърна внимание.
— Имате ли нещо против ние да проверим в книгата за посетители?
Кат се замисли за момент, после поклати глава. Натисна един зелен бутон, който отвори вратата, и Ким се върна обратно във фоайето.
Тя се зае да разлиства страниците, докато Брайънт придържаше вратата отворена с крака си.
— Сър, ако не оставите вратата да се затвори зад вас, ще се включи аларма.
Брайънт подви опашка и излезе обратно във фоайето.
— Какво ти става днес, нещо против старите хора ли имаш? — попита Ким, когато видя сериозното изражение на лицето на Брайънт.
— Не, просто е потискащо.
— Кое? — попита Ким и прелисти още няколко страници.
— Мисълта, че това е последната ти спирка. Когато живееш навън, по широкия свят, няма невъзможни неща, но заживееш ли веднъж в място като това, вече знаеш, че има само един начин, по който да го напуснеш.
— Хм… колко ведро. Намерих го — каза тя и забоде пръст в страницата. — В дванадесет и петнадесет, на десети. Посетителят, който е дошъл да види Мери Андрюс, е записал името си толкова нечетливо, че не се разбира нищо.
Брайънт посочи към горния десен ъгъл на фоайето.
Ким се обърна и почука на стъкления прозорец. Кат я погледна намръщено. Ким посочи вратата. Отново се чу бръмчене, когато жената я отвори отвътре.
— Трябва да видим записа от охранителната камера.
Кат изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да възрази, но после само въздъхна тежко.
— Оттук.
Двамата я последваха през главния офис до едно тясно помещение в дъното.
— Ето — каза тя и си тръгна.
Помещението трудно можеше да се нарече стая. Вътре имаше малко бюро, на което стоеше стар монитор и контролен пулт. Отстрани потракваше допотопен видеокасетофон:
— Сигурно щеше да е нахално от наша страна да се надяваме на нещо дигитално — измърмори Брайънт.
— Да, добрите стари видеокасети. Моля те, само не ми казвай, че не са надписани.
Ким седна на единствения наличен стол, докато Брайънт разглеждаше рафтовете с видеокасети.
— От този ден има само две. Една за дневната и една за нощната смяна. Касетите се сменят само два пъти на денонощие.
— Значи не записват през цялото време, а се включват на равни интервали, така ли?
— Опасявам се, че да — каза той и взе касетата.
Съдът приемаше като доказателства записите в реално време, тъй като в тях нищо не липсваше. При записите на интервали изображението се записваше веднъж на няколко секунди, от което картината изглеждаше насечена — като снимки, подредени една след друга.
Ким сложи касетата във видеокасетофона. Екранът оживя. Тя превъртя касетата до приблизителния момент от деня, от който се интересуваха.
После впери поглед в екрана.
— И ти ли виждаш същото, което виждам аз?
— Видеокасетата е толкова стара, че записът е неясен. Мамка му, нищо не се вижда.
Ким се облегна на стола си.
— Колко ли пъти са използвани тези касети?
— Така като гледам, стотици.
Видеокасетите от този тип, които се използваха в охранителни системи, трябваше да се сменят след дванадесетия пореден запис, за да се предотврати това, което се виждаше на екрана в момента.