— Ти говори ли с нея за това? — внимателно я подкани Ким.
Даваше си сметка, че се възползва от желанието на момиченцето да поговори за баба си. Но хората обичаха да говорят за наскоро починалите си близки, защото това им помагаше да ги запазят живи в ума и сърцето си. Говоренето запазваше връзката, съхраняваше я. Ким се надяваше, че си помагат взаимно.
Пола кимна.
— Веднъж, но тя много ми се ядоса. Помня добре, защото баба никога не ми се беше ядосвала. Каза ми никога повече да не говоря за онова място и за онези хора. Така и направих.
Ким забеляза, че момиченцето трепери. Цялото й тяло се тресеше, но димът продължаваше да се издига от комина.
— Знаеш ли, някой веднъж ми каза едно нещо и аз го запомних — започна тя.
Ким ясно си спомняше случката. Беше на погребението на приемните родители номер четири, а тя беше на тринадесет години.
Невинното, гладко личице жадно се обърна към нея, отчаяно да получи малко утеха, точно както самата тя тогава, въпреки че не го беше показала пред никого.
— Казаха ми, че тялото е просто дреха, която изхвърляш, когато вече нямаш нужда от нея. Баба ти не е вътре, Пола. Дрехата, с която беше облечена, започна да й причинява болка, и сега тя вече е свободна.
Ким погледна към дима, който беше започнал да отслабва.
— Мисля, че дрехата вече си е отишла, както трябва да направиш и ти.
Момиченцето се изправи.
— Благодаря ти. Много ти благодаря.
Ким кимна и момиченцето се обърна. Думите можеха да заглушат тъгата за миг. Дълбоко егоистична по природа, тъгата беше само за живите. Беше мерило за силата на усещането за загуба, а в някои случаи, както при Ким — на чувството за вина.
Ким гледаше как Пола подтичва надолу по хълма. Беше се зачудила дали да не й каже, че Луси все още живее в онази къща, но баба й явно беше имала причина, за да я излъже, и Ким предпочете да уважи нейното решение.
Телефонът й звънна, като я върна в настоящето. Обаждаше се Досън.
— Началство, къде си?
— Толкова близо, че ти подушвам одеколона.
Този ден все повече заприличваше на слаб епизод от сериала "Зоната на здрача".
— Идеално, началство, защото ни трябваш тук веднага.
— Какво има? — попита тя.
Вече тичаше обратно към Брайънт.
— Магнитната машина се е побъркала. Май имаме още един труп.
ГЛАВА 29
Ким измина разстоянието пеша по-бързо от Брайънт, който пристигна с колата. По пътя мина покрай доктор Бейт и Кийтс, които товареха кутии в някакъв микробус.
Докторът се обърна към нея.
— Инспекторе, ако продължаваш така, май ще се наложи да подам молба за ограничителна заповед.
— А ако продължавам да ти тегля по някоя? — попита тя, без да спира.
— Прав беше — каза докторът на Кийтс.
Ким нямаше представа за какво е бил прав Кийтс и в този момент това слабо я интересуваше.
Насочи се към групичката, която се беше събрала на десетина метра западно от първата тента. Въпросното място се намираше точно зад тентата с техническото оборудване, която напълно блокираше видимостта на репортерите. Слава Богу.
— Какво става?
Сърис я дръпна малко настрани.
— Гарет проверяваше и останалата част от района, за всеки случай. Стигна дотук и магнитометърът отново засече аномалия.
— Боже Господи — каза Ким и прокара пръсти през косата си. — Може ли да е нещо друго?
Сърис сви рамене.
— Винаги има възможност да е нещо друго, но няма да разберем, преди да започнем да копаем. Междувременно искам да ти покажа още нещо.
Ким последва Сърис под тентата с оборудването. Там бяха разпънати сгъваеми маси, а върху тях бяха подредени малки пластмасови кутии. Имаше една-две празни, но повечето бяха пълни с различни количества пръст.
— Намерихме няколко малки парченца метал, които трябва да проуча по-подробно, но има нещо друго, което може да ти се стори интересно.
Сърис взе една от най-малките пластмасови кутии, в която имаше купчинка фина пръст и няколко топчета, които приличаха на шоколадови бонбони.
— Какво е това?
Сърис взе едно в ръка и го вдигна пред очите на Ким. Беше розова сфера, покрита с жълти точици.
Ким наведе глава настрани:
— Мънисто?
Сърис кимна.
— Колко са?
— Седем, до момента.
— Гривна?
Сърис сви рамене и се усмихна.
— Това е по твоята част. Разбира се, винаги може и да са част от съвършено различен контекст.
— Различен какво?
Сърис затвори очи за миг, преди да отговори.
— Помниш ли какво ти разказах за тухлите?
Да, Ким си спомняше нещо за някакви пластове.