— Искаш да кажеш, че е възможно мънистата да нямат нищо общо с трупа?
— Не е изключено.
— Кога ще са готови снимките?
— Всичко заснето днес ще бъде на бюрото ти още утре сутринта.
Ким кимна и излезе от тентата. Обозначеното от машината място беше оградено с жълта боя от спрей.
Тя се обърна към Сърис, която излезе и застана до нея.
— Защо още никой не копае?
— Часът е почти три. Имаме още половин час дневна светлина. Няма да е достатъчно.
— Шегуваш ли се? Просто ще я оставите да си стои долу?
Сърис я погледна изненадано.
— Първо, все още не знаем дали не е някое умряло куче — припомни тя думите на Ким от предния ден. — И второ, ако под пръстта наистина има труп, би било твърде необмислено да говорим за пол, преди да знаем нещо повече за първия…
— Какви сте такива вие, хората на науката? Да не би в университета да ви карат да преминете през някакъв курс по екстракция на свободомислието?
— Ако сега започнем да разравяме почвата, рискуваме да не успеем да приключим навреме и да изложим района на произвола на стихиите. Може да компрометираме важни веществени доказателства.
Ким поклати глава.
— Всички сте като някакви малки роботизирани клонинги, които разбират единствено от…
— Мога да те уверя, че не всички сме еднакви. Вчера пробвахме по твоя начин, но днес ще пробваме по моя.
Ким я погледна намръщено.
Сърис скръсти ръце пред гърдите си:
— Разбирам, че си нетърпелива. Даже видях точно колко, но това не означава, че бих рискувала насила да допусна някоя грешка. Освен това хората ми са излезли в четири сутринта, за да дойдат тук. Всички имат нужда от почивка.
Сърис понечи да се отдалечи, но се обърна.
— Обещавам, че нищо няма да й се случи през нощта.
— Благодаря ти… Сърис.
— Пак заповядай… Ким.
Тя се отправи към Брайънт и Досън и ги дръпна настрани.
— Вижте, момчета, ориентират се към приключване за днес. Ако утре открием още един труп, тук ще стане пълна лудница. Приберете се вкъщи и си починете, докато все още имате възможност. От утре започваме да работим денонощно, така че кажете на семействата си да забравят за всякакви графици и смени.
— Няма грижи, началство — ведро каза Досън.
Погледът му беше мрачен, а очите му бяха леко кървясали, но вече си беше научил урока.
— А ти, Брайънт?
— Винаги готов, началство.
— Добре, значи оперативка в седем. Някой да каже на Стейси.
Ким се отдалечи мълчаливо, но вътрешно кипеше. Чакането не й се удаваше.
ГЛАВА 30
Беше почти полунощ, когато Ким влезе в гаража. Тихата улица в семейния квартал беше потънала в кротка тишина. Тя включи своя айпод и избра ноктюрните на Шопен. Пиесите за пиано щяха нежно да я придружат по пътя до малките часове на нощта, когато тялото й щеше да се отпусне в готовност да се предаде на съня.
След като си тръгна от местопрестъплението, тя се беше върнала в участъка, но не беше успяла да свърши нищо заради мисълта, че в земята може да се крие още един заровен труп.
В крайна сметка се беше прибрала вкъщи и беше изчистила с прахосмукачка цялата къща. Беше измила пода на кухнята и беше изтъркала плотовете с половин бутилка обезмаслител. Беше пуснала две перални и изсушените дрехи вече бяха окачени в гардероба й, след като ги беше изгладила.
Напрежението все още бушуваше в нея, затова тя поправи една счупена етажерка в банята, размести мебелите в дневната и подреди килера над стълбището, където беше бойлерът на парното отопление.
"Може би просто имах нужда да се прочистя", помисли си тя, когато влезе в най-любимото си помещение в цялата къща.
Вляво, паркиран точно срещу вратата, стоеше нейният "Нинджа", готов за следващото им приключение.
За момент Ким си представи как се притиска към мотора, как гърдите и коремът й се долепят до резервоара, а бедрата й обгръщат кожената седалка, докато превежда мотора през поредица от стръмни завои и коленете й почти докосват земята. В моментите, когато съсредоточаваше цялата си енергия, за да координира ръцете и краката си, така че да овладее металния звяр, в съзнанието й не оставаше място за нищо друго.
Мотоциклетът й беше като буен кон, който трябва да бъде укротен. Всичко беше въпрос на контрол, с който да подчини бунтаря.
Веднъж Брайънт й беше казал, че според него тя обича да спори със съдбата. Според него съдбата й беше отредила красота, но въпреки това тя не полагаше усилия да подчертае външния си вид. Според него съдбата и беше отредила да не умее да готви, но въпреки това тя всяка седмица се пробваше с някое засукано ястие. Единствена тя знаеше, че се беше борила непрестанно с присъдата на съдбата да умре, преди да порасне. И беше спечелила.