Беше време, когато орисниците на съдбата я преследваха, за да я превърнат в онова, което й беше отредено да бъде — статистически факт. И сега, от време на време, тя отново ги подканваше и ги изкушаваше да се опитат да я хванат, както някога.
Реставрираше класическия мотоциклет "Триумф Тъндърбърд" с любов, в памет на двамата души, които се бяха опитали да й осигурят спокоен живот; които се бяха опитали да я обичат. Ремонтът му беше емоционално пътешествие, което пречистваше душата й.
Единствено на това място в цялата къща стресът и трудностите в работата спираха да напрягат мускулите й, така че можеше да се отпусне, спокойна и доволна. Тук не трябваше да бъде наблюдателен детектив, да разнищва всяка улика или да ръководи умело екипа си, за да постигне възможно най-добри резултати. Тук не трябваше да оправдава пред никого правото си да върши онова, което наистина обичаше или да се опитва да прикрие болезнената си непохватност в общуването с хората. Тук тя беше щастлива.
Скръсти крака и се зае внимателно да оглежда частите, които беше събирала през последните пет месеца. Сглобени заедно, оригиналните части от мотоциклет "Триумф", модел '93 година, щяха да образуват кожуха на разпределителния вал. Сега просто й оставаше да разбере как щеше да стане това.
По пътя към голямото предизвикателство да реставрира класически мотоциклет тя минаваше през всевъзможни малки препятствия. Кожухът на разпределителния вал беше сърцето на машината, затова тя направи онова, което правеше винаги, когато беше изправена пред мозайка вътре в мозайката, и се зае да разпределя частите в групички по сходност.
Двадесет минути по-късно шайбите, уплътненията, пружините, клапаните, тръбите и буталата бяха групирани. Тя разгъна чертежа, който трябваше да й помогне в това предизвикателство.
В общия случай, поредните стъпки от процеса изплуваха пред нея като триизмерна холограма. Успяваше да прозре откъде е най-логично да започне и продължаваше да надгражда оттам. Но днес инструкциите си останаха неразбираема плетеница от цифри, форми и стрелки.
След десет минути мръщене срещу листа, написаното все още й приличаше на йероглифите върху Розетския камък.
Мамка му, колкото и да се бореше, тя осъзнаваше, че този случай я разстройва.
Отпусна крака и се облегна на стената. Може би причината се криеше в това, че прекарваше толкова време близо до гроба на Майки. Въпреки че му носеше цветя всяка седмица, беше прогонила онези спомени още на шестгодишна възраст.
Никога нямаше да има удобен момент, в който да отвори черната кутия в себе си, подобна на бомба със закъснител. Всички психолози, с които се беше срещала, се бяха опитали да надникнат вътре, и никой от тях не беше успял. Тя се беше съпротивлявала срещу многобройните им увещания, че за да се излекува от нанесената травма, трябва първо за поговори за нея. Защото всички те грешаха.
В годините след смъртта на Майки многобройни професионалисти в областта на психическото здраве си бяха предавали Ким от ръка на ръка като мозайка, която не може да бъде разгадана. Когато си спомняше миналото, тя се питаше дали не беше имало някаква награда за онзи, който успее да разчупи близначката, оцеляла след най-тежкия случай на престъпна небрежност в историята на региона.
Но подозираше, че никога не е била обявена награда за онзи, който ще успее да я сглоби след това.
Мълчанието и враждебността бяха нейните най-добри приятели. Ким се превърна в трудно дете, точно както беше възнамерявала. Не искаше да я обсипват с нежност, любов и разбиране. Не искаше да се привързва към приемни родители, доведени братя и сестри или наети гледачи. Искаше да я оставят на мира.
До приемно семейство номер четири.
Кийт и Ерика Спенсър бяха двойка на средна възраст когато решиха да станат приемни родители. Ким беше тяхното първо дете — и както се оказа, последното.
И двамата бяха учители, съзнателно решили да нямат деца. Вместо това, прекарваха всеки свободен момент в пътешествия с мотоциклети. След смъртта на един свой приятел решиха, че е време да намалят непрестанните пътувания, но любовта им към моторите се запази.
Когато я настаниха при тях, десетгодишната Ким беше наточила бодлите си, готова за обичайната атака от безкрайни разпити и преднамерено съчувствие.
Първите три месеца прекара в стаята си, като поддържаше защитата си в постоянна бойна готовност в очакване на интервенцията. Когато това не се случи, Ким се улови как е започнала от време на време да се навърта на долния етаж — като диво животно, което проверява дали е безопасно да се покаже от бърлогата си след дълъг сън. Дори това да ги беше изненадало, никой от двамата не го показа.