По време на едно от своите разузнавания Ким се натъкна на Кийт, който реставрираше стар мотоциклет в гаража, и усети любопитство. Отначало седна възможно най-далече от него и започна да го наблюдава. Без да се обърне, Кийт се зае да й обяснява какво точно прави. Тя не каза нищо, но той все пак продължи.
Всеки ден се приближаваше малко по-близо, докато един ден се озова седнала със скръстени крака на пода до него. Беше ли Кийт в гаража, тя също беше там.
Постепенно Ким започна да задава въпроси за механичните особености на мотоциклета, любопитна да разбере как частите пасваха една в друга. Кийт първо й показваше чертежите, а после й демонстрираше как се сглобяват отделните части.
На Ерика често й се налагаше да ги изкарва насила оттам, за да опитат поредното гастрономическо чудо, което беше избрала да приготви от рецептите в безбройните готварски книги, които запълваха лавиците в кухнята. После мило завърташе очи към тавана, когато Ким продължаваше да задава въпроси за мотоциклета, докато се хранеха под звуците на някое от класическите произведения от музикалната колекция на Ерика.
Около осемнадесет месеца след като Ким беше заживяла при тях, Кийт се обърна към нея и каза: "Добре, много пъти си ме гледала как го правя. Мислиш ли, че ще можеш сама да завиеш гайката и шайбата към гърнето на ауспуха?"
Той й направи място и отиде да донесе напитки от кухнята. И с онова първо завъртане на гайката страстта се пробуди в нея.
Улисана в работата, тя продължи да сортира различните части, разпръснати по пода на гаража, и малко по-късно беше успяла да прикрепи още няколко от тях към мотоциклета.
Зад гърба й се разнесе тих смях, който я накара да се обърне. Двамата я наблюдаваха от прага на вратата. Ерика се беше просълзила.
Кийт се приближи и седна до нея.
— Мила моя, май си наследила сръчността си от мен — каза той и закачливо побутна Ким.
При тези думи гърлото й се сви от болка, защото си представи колко щастливи биха могли да бъдат двамата с Майки ако им беше отредена по-лека съдба — макар да знаеше че това е невъзможно.
Две седмици преди тринадесетия й рожден ден нейната приемна майка донесе в стаята й чаша горещ шоколад и внимателно я постави върху нощното й шкафче. Прди да излезе, Ерика се поколеба на прага на вратата. Стисна с ръка бравата, но не се обърна.
— Ким, нали знаеш колко много те обичаме?
Без да казва нищо, Ким впери поглед в гърба на Ерика.
— Бихме те обичали точно толкова, дори да беше наше биологично дете, и никога не бихме поискали да се промениш. Обичаме те точно такава, каквато си, чу ли?
Ким кимна, а очите й се напълниха със сълзи. Неусетно тези двама души на средна възраст бяха докоснали сърцето й — и тя за пръв път в живота си се чувстваше така, сякаш имаше някаква опора.
Два дни по-късно Кийт и Ерика загинаха във верижна катастрофа.
Впоследствие научи, че се бяха прибирали от среща с адвокат, на която бяха задвижили процедура по осиновяване.
Един час след катастрофата багажът на Ким вече беше опакован, а тя беше изпратена обратно в системата за социални грижи като непотърсен колет. Нямаше празненство, никой не я посрещна с фанфари. Сякаш не беше отсъствала през последните три години. Едно-две кимвания за поздрав и първото свободно легло беше нейно.
Ким избърса една сълза, която незабелязано се беше изтърколила по бузата й. Това беше проблемът със спомените. Всеки хубав спомен неизбежно водеше до друг, който носеше усещане за загуба и тъга. Точно затова тя не се връщаше често там.
Ароматът на сварено кафе я призова от кухнята. Тя се насили да се изправи от мястото си и отиде да си налее още една чаша.
Докато пълнеше чашата си, погледът й се зарея по многобройните готварски книги, които бяха подредени върху лавиците в кухнята.
И съвсем неочаквано, с двадесет и една години закъснение, думите сами излязоха от устата й:
— И аз ви обичах, Ерика.
ГЛАВА 31
Никола Адамсън отпи глътка ликьор "Съдърн къмфърт". По време на работа обикновено не близваше алкохол, но тази вечер не успяваше да се отърси от усещането за скованост. Ставите й сякаш се бяха вцепенили, а мускулите й бяха като пропити с цимент.
Обстановката в клуба беше наелектризирана. Група банкери бяха кацнали от Швейцария, пълни с въодушевление и пари. Музиката пулсираше и смехът беше заразен. Останалите момичета правеха компания на редовните посетители, искрено и широко усмихнати. Изглеждаше така, сякаш вечерта ще бъде приятна за всички. Всеобщото добро настроение подсказваше, че работата й ще върви без никакво усилие. Но не и днес.