— В единадесет и половина? — попита Ким.
Приличаше й на едно от онези места, където си избърсваш краката на излизане вместо на влизане.
Входната врата въвеждаше в малък коридор, предлагащ няколко възможности. Веднага вляво се намираше закътано сепаре. До него бяха и вратите към тоалетните, изработени от същото тъмно дърво като прозорците отпред, с което караха помещението да изглежда още по-малко и схлупено.
Вонята на бира беше по-ужасна от мириса на повечето местопрестъпления, на които Ким се беше озовавала.
Стените на цялата кръчма бяха опасани с меки тапицирани седалки, мръсни и покрити с лекета. Пред тях бяха подредени кръгли дървени маси с по няколко табуретки около всяка.
На най-отдалечената маса имаше вестник и голяма чаша, наполовина пълна със светла бира.
Брайънт отиде до бара, за да поговори с петдесетгодишната жена, която беше заета да бърше чаши с един особено съмнителен парцал.
— Артър Канъп? — попита той.
Тя посочи с брадичка към вратата.
— Тъкмо отиде да пикае.
В този миг вратата се отвори и влезе мъж, не по-висок от метър и петдесет, който пристягаше колана на панталоните си.
— Хлебче със сирене, Морийн — каза той, като ги подмина.
Морийн вдигна един захабен пластмасов похлупак, взе нещо пакетирано, огледа го и после го сложи на бара.
— Два кинта.
— И една наливна — каза той и погледна към тях. — Ченгелите да си вземат сами.
Морийн наля бирата и я сложи на бара. Артър отброи монетите и ги сложи върху една мърлява подложка за чаша.
— За нас нищо, благодаря — каза Брайънт и Ким изпита искрено облекчение.
Артър се напъха зад масата и седна на тапицираната седалка.
— К'во желаете? — попита ги той с тежък северняшки акцент, когато и двамата заеха по една табуретка от другата страна на масата.
— Очаквахте ли ни, господин Канъп?
Той нетърпеливо завъртя очи към тавана.
— Да не съм вчерашен? Тършували сте в бившата ми работа. Свитнали са няколко от старите ми колеги — нищо чудно, че сте се довлекли и за мен.
Той разопакова прозрачното фолио, с което беше увито хлебчето — очевидно единственото кулинарно изкушение, което предлагаха. Вонята на лук моментално блъсна Ким, една троха падна върху масата. Артър облиза показалеца си, притисна го в масата, за да вдигне трохата, и после я пъхна в устата си.
Ким предположи, че въпросната ръка не беше измита след последната му разходка, и рязко започна да й се повдига.
Брайънт я побутна по коляното под масата. Явно искаше той да води разговора, а тя нямаше абсолютно нищо против.
— Господин Канъп, в момента имаме нужда от малко повече сведения за онова време. Мислите ли, че бихте могли да ни помогнете?
— Хубаво. Давайте само по-живичко и се омитайте.
Ким се изкушаваше да му покаже снимките в телефона си, но се сети тъкмо навреме за ценния съвет, който й беше дал Уди. Ако не можеш да се държиш любезно… остави Брайънт да говори.
Кожата на Канъп беше покрита с тънка мрежа от спукани капиляри и имаше онзи блед цвят, типичен за хората, консумирали алкохол през целия си живот. Бялото на очите му беше отстъпило пред жълтеницата. Наболата му брада беше чисто бяла. Бръчките на челото му никога не се изглаждаха и ако се съдеше по дълбочината им, този човек се беше родил ядосан.
Той хвана хлебчето с две ръце и като го поднесе към устата си, започна да дъвче шумно.
Очевидно смяташе, че е от хората, способни да вършат няколко неща едновременно, защото в същия миг заговори:
— Айде, питайте и да си ходите.
Ким предпочете да извърне глава при вида на устата му, която сплескваше хляба и го превръщаше в каша от мазни трохи и парченца сирене.
— Какво можете да ни кажете за Тереза Уайът?
Той отпи една голяма глътка бира, за да си прокара храната. Сетне сбърчи нос.
— Малко надута и префърцунена, но иначе гледаше да не ни се бърка. Не говореше с такива като мене. Каквото имаше за вършене, го пишеше на дъската и аз си го работех.
— Как се държеше с момичетата?
— Нямаше си много вземане-даване с тях. По цял ден почти не им обръщаше внимание. Честно казано, май й беше все едно дали там живеят те или някакъв добитък. Малко избухлива, така казваха, но не знам нищо повече.
— Какво можете да ни кажете за Ричард Крофт?
— Долен чекиджия — каза той и отхапа от хлебчето си.
— Може ли малко повече подробности?
— Не. Като го видите, ако е още жив, ще разберете за какво говоря.
— Той прекарваше ли много време с момичетата?