— Бъзикаш се, нали? Че той не си подаваше носа извън кабинета достатъчно дълго време, та да говори с тях. А и те много добре си знаеха да не го занимават със себе си. Работеше с бюджети и разни такива. Постоянно говореше за стойностни рефери и показалци за ефективност, и разни такива тъпни.
Ким предположи, че ставаше дума за референтни стойности и показатели за ефективност — все неща, непонятни за един общ работник.
Артър наведе брадичка надолу и ги погледна мнително изпод вежди.
— Все идваше прекалено изтупан.
— Имате предвид, че е носил хубави дрехи?
— Имам предвид, че всичко му беше хубаво. Костюмите, ризите, обувките, вратовръзките. Не можеш да си купиш такива неща с държавна заплата.
— За това ли не го харесвахте? — попита Ким.
Артър изпръхтя.
— Имах си милион причини да не го харесвам, но това не беше една от тях.
Лицето му се изкриви в погнуса.
— Мазно, гнусно копеле. Надменен, потаен и…
— В смисъл? — попита Брайънт.
Артър сви рамене.
— Не знам. Само дето не мога да разбера за какво са му на някого два компютъра на бюрото? И все като влезнех, затваряше по-малкия. И що? Аз нищо не отбирах така или иначе.
— Познавахте ли Том Къртис?
Артър кимна и устата му смля последните остатъци от хлебчето.
— Не беше лошо момче. Млад и приветлив. Най-много от всички се занимаваше с момичетата. Да им направи да хапнат сандвич с шунка, ако са изпуснали следобедния чай — такива неща. Държеше се мъжки.
— За кое? — попита Ким.
— За това, че се налагаше да работи в Крестуд, естествено. Защото всеки си имаше причина да бъде там. Всеки от нас. Никой не смяташе да остане до пенсия. Освен Мери. Тя беше истинска душица.
Ким се извърна за малко и се замисли за момичетата, поверени на тези хора, които в най-добрия случай не ги бяха обгрижвали с достатъчно топлота, напътствия и любов, а в най-лошия бяха направили много по-ужасни неща.
— Познавахте ли Уилям Пейн? — попита Брайънт.
Артър се изхили.
— Имате предвид Немил-Недраг? — попита и се изсмя неприятно на собствената си шега.
Ким се обърна и се загледа по-внимателно в човека, който стоеше срещу нея. Алкохолът започваше да го размеква. Погледът му беше леко премрежен, когато отпи още една глътка от чашата си, с която я пресуши.
Ким се изправи и отиде до бара.
— Колко е изпил? — попита тя Морийн.
— Двойно уиски и това му е четвърта бира.
— Както обикновено?
Морийн кимна и напълни една купичка с осолени ядки, от която да си вземат всички. Ким не би си хапнала от тях дори с опрян в главата "Калашников".
Морийн се обърна и изхвърли празното пакетче в кофата за боклук.
— Като си изпие тази, ще поиска още една и аз няма да му дам. Ще ме изругае и после ще се заклатушка към вкъщи, за да преспи и да може да се върне довечера.
— И така всеки ден?
Морийн кимна.
— Боже Господи.
— Не го жалете много-много. Ако имате съжаление в излишък, насочете го към жена му. Артър е един недоволен дъртак, на когото цял живот някой му е бил виновен. Никога не е бил симпатичен дядка и е точно толкова противен, когато е трезвен, както и когато е пиян.
Прямотата на жената накара Ким да се усмихне. Когато седна обратно на масата, половината от новата бира вече беше изпита.
— О, да, шибания Уили това, Уили онова. Всички ходеха по гъза на шибания Уили. Само щото дъщеря му беше повредена.
Ким усети как всеки момент ще изръмжи. Брайънт поклати глава срещу нея и тя отпусна юмруците си. Нямаше да има никаква полза, ако го повали на земята. Той никога нямаше да се промени.
— О, да, нека всички се погрижим за Уили. Нека да му дадем всички лесни задачки, а тегавата работа да я оставим на Артър. Нека работи, когато си поиска, а всички скапани смени да ги дадем на Артър. Всички си имахме шибани проблеми и ако просто я беше тикнал в някой дом, после нямаше да ни се наложи…
Ким се наведе напред. Толкова близо до очите му, че видя как го напусна и последната трезва мисъл.
— Какво да ви се наложи, господин Канъп? — подкани го Брайънт.
Той поклати глава и очите му се залутаха, но в някакъв момент все пак успя да хване с ръка чашата си. Поднесе я към устата си и я пресуши.
После я вдигна високо.
— Морийн, още една? — провикна се той.
— Стига ти толкова, Артър.
— Шибана кранта — изломоти той и удари чашата си в масата.
Изправи се и се олюля.
— Артър, какво щеше да кажеш?
— Нищо. Изчезвайте и ме оставете на мира. Закъснели сте, шибаняци.
Ким го последва навън и го сграбчи за ръката. Търпението й към това озлобено старче се беше изчерпало.