Ричард отпусна свитите си в юмруци ръце. Обърна се и отиде в кабинета си, с пълното съзнание, че е изгубил изцяло достойнството си.
Едва когато вратата се затвори зад гърба му, той избърса капчицата пот, стекла се зад ухото му. Малкото останала гордост му беше попречила да го направи пред погледа на жена си.
Тереза и Том бяха мъртви, а Артър беше на път да ги последва. На Ричард му се искаше да вярва, че смъртта им е била случайна. Трябваше да вярва в това… защото в противен случай вероятно той щеше да бъде следващият.
ГЛАВА 40
Ким набра телефонния номер на Стейси, докато Брайънт избираше от менюто на "Макдоналдс" пред гишето за поръчка от колата. Тя отговори на второто позвъняване.
— Стейс, трябват ни адресите на всички бивши обитатели на дома в Крестуд, които можеш да намериш, тъй като служителите започнаха да привършват.
— Да, чухме какво е станало. Уди вече слиза долу да те търси.
— Уди ме издирва — прошепна тя на Брайънт, докато слушаше как Стейси тракаше върху клавиатурата.
Брайънт се намръщи.
— Значи, първата в списъка… — обади се Стейси. — Не, чакай — първите две в списъка са близначки на име Бетани и Никола Адамс. Адресът, който имам, е на Никола — в "Бриндлиплейс" в Бирмингам.
Ким повтори адреса на глас и Брайънт го записа.
— Добре, можеш ли да се опиташ да намериш адреса на онзи пастор, за когото спомена? Името му изникна отново и си мисля, че си струва да го посетим. Може би е разговарял с момичетата.
— Заемам се, началство.
— Благодаря, Стейс. Нещо ново при Досън?
— Нищо не ми е казвал.
Ким приключи разговора.
— След днешната случка наистина трябваше да се върнем в управлението — каза Брайънт.
Ким прекрасно знаеше, че е трябвало да докладват на Уди за автомобилната злополука съгласно процедурата за действие при участие в "травмиращ инцидент", но също така знаеше, че после нямаше да има никакви шансове да си тръгне.
— По-късно ще напиша доклад и ще говоря с Уди, но точно сега нямаме никакво време. До момента изгубихме четирима души, които са работили в дома в Крестуд по времето на пожара.
Тя отхапа от бургера с пилешко. Имаше вкус на парче картон, пъхнато между две плоскости талашит. Остави го настрани и извади мобилния си телефон.
Досън отговори веднага.
— Как върви? — попита тя.
— Добре. Сърис е в изкопа и работи с ръчните инструменти, което означава, че съвсем скоро ще разберем какво точно е заровено долу.
Ким долови умората в гласа му.
— Отби ли се при Уилям Пейн?
— Тъй вярно, началство. Свързах се с охранителната фирма, за да се уверя, че алармата в къщата е в изправност. Почистих и изпробвах сензорите за движение в предната и задната част на къщата и засякох, че периметърът им на обхват е в радиус от пет метра. Накарах го да премести няколко сандъчета за цветя встрани от оградата и да смени батерията на преносимия бутон за тревога на Луси, за всеки случай… А, да — освен това инструктирах всички патрулиращи полицаи да включат дома на Пейн в обходния си периметър.
Ким се усмихна. Точно затова Досън беше част от екипа й. Понякога й се налагаше да го мъмри като двегодишно хлапе. Имаше дни, в които търпението й се изчерпваше — но имаше и такива, в които той просто си вършеше работата, при това блестящо.
— Само още нещо, началство. Казаха по радиостанцията. Артър Канъп е умрял.
Ким замълча. Беше очаквала това.
— Полицаите все още държат района отцепен. Човек никога не знае, може и да открият нещо.
Ким приключи разговора.
— Канъп — прошепна тя.
— Умрял ли е? — попита Брайънт.
Тя кимна и въздъхна. Честно казано, беше й трудно да прецени как се чувства в момента. Съпругата му беше проявила подчертана липса на интерес към него. До момента не бяха разговаряли с някой, който да пази топли чувства към този човек — било то по отношение на миналото или настоящето. Вероятно Морийн щеше да отчете липсата му по количеството неизпита бира и неизядени хлебчета със сирене, но малцина щяха истински да тъжат по него.
Ким искаше да вярва, че този груб, нетърпим мъж някога, е бил достоен човек, който се е озлобил с годините, но отявлената престъпна небрежност, която беше проявил спрямо задълженията си в дома преди десет години помете напразните й опити. Подозираше, че Морийн беше права и че Артър винаги е бил озлобен и себичен — сега просто трябваше да разбере дали не е бил и нещо повече от това. Колко далече би стигнал, за да прикрие следите си?