— Аз живях там повече от веднъж. Откакто сме навършили две години, двете със сестра ми постоянно бяхме прехвърляни напред-назад в системата.
— На колко години сте на тази снимка? — попита Ким, като посочи една снимка със сребърна рамка, поставена на масичката до нея.
Двете момичета бяха напълно еднакви, точно както и дрехите им. И двете бяха облечени с колосани бели училищни ризи от магазина за безплатни униформи. Ким си спомняше много добре както униформите, така и безплатните подигравки, които вървяха в комплект с тях.
Двете момичета имаха и еднакви вълнени розови жилетки, с избродирано цвете от лявата страна. Бяха абсолютно идентични, с изключение на прическата. Русите къдрици на едната падаха свободно покрай лицето й, а на другата бяха вързани във висока опашка.
Никола протегна ръка към снимката и се усмихна.
— Толкова добре помня тези жилетки. Бет изгуби своята и вземаше моята, без да ме пита. Беше единственото нещо, за което се карахме.
Брайънт отвори уста, но изражението на Ким го накара да замлъкне. Лицето на жената се беше променило. Вече не гледаше самата снимка, а отвъд нея.
— Може и да не им личи, но тези жилетки бяха безценни за нас. Веднъж на Мери й трябваха доброволци, за да избършат стените. Бет и аз се съгласихме, защото Мери беше добра жена и даваше всичко от себе си. В края на деня ни даде няколко паунда заради усилията ни.
Никола най-сетне вдигна поглед. Лицето й беше едновременно тъжно и изпълнено с копнеж.
— Не можете дори да си представите как се почувствахме. Още на следващата сутрин отидохме на пазара в Блекхийт. Цял ден разглеждахме сергиите и се чудихме какво да си купим. В крайна сметка не бяха важни толкова самите жилетки, колкото фактът, че бяха чисто нови и наши. Не ни бяха подарени от по-големите момичета и не бяха взети от благотворителния магазин за дрехи втора употреба. Бяха нови и бяха наши.
От дясното око на Никола се изплъзна една сълза. Тя върна снимката обратно на място и избърса бузата си.
— Звучи глупаво и няма как да разберете наистина…
— Аз мога — каза Ким.
Никола се усмихна снизходително и поклати глава.
— Не, наистина не можете…
— Наистина мога — повтори Ким.
Никола я погледна в очите, задържа с погледа си нейния и след няколко секунди кимна.
— За да отговоря на въпроса ви, на тази снимка бях на четиринадесет години.
Брайънт погледна Ким и тя му направи знак с ръка да продължи.
— Живели ли сте в друг дом за изоставени деца, освен в Крестуд?
Никола кимна.
— Нашата майка беше пристрастена към хероина и колкото и да ми се иска да кажа, че е полагала усилия, за да се справи, не мога да го направя. Докато навършим дванадесет години, живеехме в различни приемни семейства, домове за изоставени деца или при майка ни, когато успееше да се изчисти и да ни вземе при себе си. Не помня всичко с големи подробности.
Ким прочете в очите й, че всъщност не й беше никак трудно да си спомни всичко.
— Но двете бяхте заедно? — каза Ким, като погледна към снимката.
В продължение на шест години тя също беше изпитвала това чувство.
Никола кимна:
— Да, бяхме заедно.
— Госпожице Адамсън, имаме основание да вярваме, че едно от заровените тела принадлежи на някой от обитателите на дома в Крестуд.
— Не — каза тя и поклати глава. — Не може да е вярно.
— Помните ли нещо от престоя си там, което би могло да ни помогне?
Очите на Никола сякаш преглеждаха спомените й. И Ким, и Брайънт замълчаха.
Никола бавно поклати глава:
— Наистина не мога да си спомня нищо. Двете с Бет не общувахме много с другите. Не мога да ви помогна.
— Ами сестра ви? Мислите ли, че тя би могла да знае нещо?
Никола сви рамене и в този момент мобилният телефон на Ким звънна. Две секунди по-късно зазвъня и телефонът на Брайънт. И двамата започнаха да ровят в джобовете си и ги изключиха опипом.
— Извиняваме се за прекъсването — каза Брайънт. — Докъде бяхте стигнали?
— Може Бет да успее да си спомни нещо. В момента живее при мен — Никола погледна часовника си. — Ако искате да я изчакате, би трябвало да се прибере след около половин час.
Телефонът на Ким започна да вибрира в джоба й.
— Не, няма нужда — каза тя и се изправи.
Брайънт също стана и подаде ръка.
— Ако се сетите за нещо моля, обадете ни се.
— Разбира се — каза тя и ги изпрати до вратата.
Ким се обърна и реши да си опита късмета.
— Спомняте ли си някое от момичетата да е обичало да носи мъниста?
— Мъниста?
— Да, може би на гривна?