Винаги беше нещо привидно незначително. Ким помнеше как я бяха наричали просто "дете". Всяка от тях е била наричана просто "дете",за да не се налага на персонала да помни имената им.
Ким знаеше, че за нея беше важно тези забравени деца да получат правосъдие; и тя нямаше да намери покой, докато не им го осигури.
Затова оценяваше високо всеки, който се бореше за това редом до нея.
— Ей — каза Ким, когато стигна до изхода. — Благодаря ти.
Сърис се усмихна.
Ким се отправи към тентата с техническото оборудване. Даниъл беше с гръб към нея, но тя успя да види, че той и другите двама до него бяха заети да надписват прозрачни пликове.
— Какво ново, докторе?
— Без обиди, без шегички — просто така?
— Виж, изморена съм, но сигурно мога да скалъпя…
— Недей, няма нужда. Днес ще мога да мина и без тях.
Ким забеляза, че докторът изглеждаше по-потиснат от обикновено. Раменете му бяха леко прегърбени, докато поставяше черепа в един прозрачен плик. Върху бели лепенки бяха отбелязани с черен маркер съдържанието на плика и мястото, на което беше намерен черепът.
Неговият помощник понечи да вземе капака на кутията за съхранение, но Даниъл поклати глава.
— Още не.
Ким беше объркана. Беше виждала как се опаковат скелети и знаеше, че най-отдолу се слагат най-тежките кости, върху тях по-леките, а най-отгоре се поставяха най-крехките.
Черепът обикновено се поставяше последен.
Тя остана неподвижна до него, а той протегна ръка и взе един контейнер с размерите на кутия за сандвичи, предварително застлан с тънка хартия. В края на масата бяха струпани няколко малки костици. Ръката му леко потрепна.
— Възрастен или не? — попита Ким.
— Със сигурност не. Към момента не мога да изкажа предположение за причината за смъртта. На пръв поглед, няма видими травми по тялото й.
Гласът му беше тих и премерен.
Ким изпита известно объркване.
— Чакай малко, докторе. След като жертвата е непълнолетна, нямах намерение да те притискам да ми кажеш пол, но ти изведнъж започна да говориш за нея, сякаш е била, момиче, още преди да сте занесли тялото в лабораторията.
Той свали очилата си и разтърка очи.
— Точно така. Нямам никакви съмнения относно пола на жертва номер две.
Той отново погледна към кутийката.
— Защото тази млада дама е била бременна.
ГЛАВА 44
— Какъв кошмарен ден — каза Брайънт, когато спря колата зад сградата на управлението.
Това бяха първите му думи, откакто си тръгнаха от мястото на разкопките.
— Досън нещо се беше умълчал — добави той.
— Това учудва ли те?
Досън не беше откъснал поглед от кутийката с малките кости, докато не ги поставиха в голямата кутия, редом до тялото на майката.
— Брайънт, прибирай се вкъщи. Аз отивам да се видя с Уди и после също ще се прибера.
Минаваше седем часът вечерта, което означаваше шести пореден работен ден и общо тринадесет часа, откакто той беше започнал. Брайънт я беше следвал неотлъчно. Само че той имаше семейство. За разлика от нея.
С последни сили Ким се качи по стълбите към третия етаж. Почука и зачака.
Когато Уди я повика, тя с възхита отбеляза колко гняв можеше да побере човек само в една дума.
Когато седна пред бюрото, стрес топката вече беше в ръката му.
— Искали сте да ме видите, сър?
— Три часа по-рано, когато се обадих по телефона, щеше да е най-добре — изръмжа той.
Ким хвърли поглед към дясната му ръка и можеше да се закълне, че чува жалните вопли на стрес топката, която се моли за малко милост.
— Развитията на мястото на разкопките изискваха…
— Стоун, участвала си в травмиращ инцидент.
— Брайънт не шофира чак толкова зле — пошегува се вяло тя.
Беше дълъг ден.
— Млъквай. Идеално си запозната с процедурата и с необходимостта да се върнеш в управлението, за да докладваш и цялостното ти състояние да бъде подложено на оценка.
— Нищо ми няма, питайте Брайънт…
— Ще ме прощаваш, но нямам намерение да си губя времето с него.
Той се облегна назад и прехвърли стрес топката в лявата си ръка. Мамка му, още не се беше изплъзнала от лапите му.
— Аз имам дълг — грижата за вас е и моя грижа — а ти правиш всичко възможно да ми попречиш да го изпълня. Трябва да ти бъде предоставена подкрепа и психиатрична помощ.