— Нямам много време, госпожице Адамсън.
— Онова, което искам да кажа, няма да отнеме много време.
Ким се изненада от тежкия, типичен за региона акцент.
Кимна й да продължи, като продължаваше да я оглежда изучаващо. Ако не знаеше, че са близначки, щеше да реши, че Бетани е доста по-голямата сестра. Русата й коса беше вързана в стегната опашка, а корените й бяха мръсни и мазни. Лицето й, макар и с идентична структура, изглеждаше по-слабо и грубо от това на сестра й.
Разпределението на ведрост и обаяние определено беше в ущърб на тази близначка.
Ким забеляза, че жената сякаш отпускаше тежестта на цялото си тяло върху бастуна. Ким й посочи стола, но Бетани поклати глава.
Ким също остана права. Стояха една срещу друга, от двете страни на металната маса за разпити.
— Вчера си говорила със сестра ми.
Ким се смути от яростта, изписана по лицето на жената. Устните й бяха присвити, а веждите — свъсени.
Ким кимна.
— Натъкнахме се на имената ви в хода на настоящото ни разследване.
— Нямаме нищо за казване.
Ким беше заинтригувана.
— Как може да бъдете сигурна в това?
Бетани Адамсън потърси с поглед очите на Ким. В нейните се четеше студенина и безчувственост. Погледът й не беше гневен или развълнуван. Просто безжизнен и непреклонен. Ако лицето говореше за вътрешните преживявания на човека, то тази жена не беше изпитала нито миг радост през целия си живот.
— Просто съм сигурна — каза тя.
Ким скръсти ръце пред гърдите си.
— Сестра ви беше малко по-склонна да помогне.
— Но тя все пак не разбира, нали?
— Какво не разбира?
Бет въздъхна тежко.
— Имахме трудно детство. Майка ни беше наркоманка, която ни вземаше и връщаше в домовете за сираци, като че ли бяхме книги от библиотеката. Постепенно пораснахме и всички надежди за нормален живот угаснаха, понеже никой не ни искаше. Всяка от нас имаше единствено другата.
— Разбирам ви, госпожице Адамсън, но…
— Годините, които прекарахме в дома в Крестуд, не бяха от най-прекрасните. Не мога да ти опиша какво е чувството майка ти да се интересува само от издръжката, която получава за теб.
Жената не откъсваше поглед от очите на Ким.
— Израснахме без любов и сигурност и не искаме да се връщаме към тези спомени. Нито една от нас.
Ким знаеше какво има предвид, дори да отказваше да си го признае. Въпреки начина, по който се държеше тази жена, на Ким й се искаше да прояви разбиране към нея. Подобна враждебност не й беше чужда, но от всички страни не спираха да изникват стари и нови трупове.
— Какво се случи на онова място, Бет? — попита тихо тя.
— Госпожица Адамсън, ако обичаш. И е твоя работа да разбереш какво се е случило там, но без да замесваш сестра ми и мен. Това няма да се отрази добре на нито една от нас.
— Дори ако успееш да ни помогнеш да заловим един сериен убиец?
Лицето й остана безизразно.
— Дори тогава. Сестра ми е твърде учтива, за да ти го каже, но аз не съм. Остави ни на мира.
— Ако разследването изисква отново да говорим с вас…
— На твое място не бих го направила. Ако не ни оставиш на мира, ще съжаляваш, заклевам се.
С учудваща бързина Бетани Адамсън прекоси разстоянието до вратата. Беше излязла още преди Ким да осъзнае, че срещу нея току-що беше отправена истинска заплаха.
Но вместо да я сплашат, думите на жената имаха тъкмо обратния ефект върху нея.
Един нов въпрос глождеше Ким.
Никола и Бет бяха израснали по един и същи начин, но бяха различни като деня и нощта. Какво, по дяволите, беше превърнало Бетани Адамсън в един толкова враждебно настроен, изпълнен с омраза човек?
ГЛАВА 47
Жилищният квартал "Холитрий" беше разположен между "Бриърли Хил" и "Уърдсли". Общинските сгради, построени в началото на седемдесетте години, се простираха на площ от три километра и половина и към момента приютяваха поне трима регистрирани сексуални насилници.
Още с навлизането в квартала Ким винаги се сещаше за деветте кръга на ада от поемата на Данте. Най-отвън бяха разположени сиви панелни къщи с изпочупени прозорци, заковани с дъски или преградени с решетки. Оградите, които някога бяха разделяли сградите, отдавна бяха изчезнали, градините пред опустелите къщи се използваха като своеобразни бунища от местните жители. Навсякъде имаше изоставени автомобили с различни на цвят съставни части. По-навътре бяха разположени панелни общежития с по дванадесет жилища всяко. Фасадите им сякаш се състезаваха коя може да предложи най-много вулгарни изрази и цветущи описания на това как се правят бебета, изрисувани със спрей. Общината отдавна беше изгубила и тази битка. Без да излиза от колата, Ким можеше да подуши мириса на покварата, просмукал се в коридорите на блоковете, където се продаваха повече хапчета, отколкото в аптеката.