Ким затвори очи и поклати глава. Тайните започваха да изплуват една след друга.
— Кой беше подал жалбата? — попита Ким.
Беше готова да заложи мотора, къщата и работата си, че е било едно от трите момичета.
— Не ми каза. Поговори с мен само за да й олекне. Просто искаше да сподели с някого за това, за да успее да види по-ясно нещата.
"Разбира се", помисли си Ким. Опазил Бог Тереза Уайът да обмисля дали да не си признае.
— Ами Том Къртис? — попита Брайънт.
Виктор трябваше да се замисли, за да се сети за него.
— А, да, за готвача ли става дума? Беше доста мълчалив. Нямаше търкания с никого. Създаваше впечатление на истинско агънце, ако мога така да се изразя. Няколко пъти му направиха забележка, че се държи твърде свойски с момичетата,
— Наистина ли? — попита Ким.
— Беше на двадесет и няколко години — най-младият член на персонала — и му беше най-лесно да общува с тях. Според някои дори твърде лесно — но това беше само слух и не бих искал да го коментирам повече.
— Със сигурност сте имали лично мнение по въпроса.
Лицето на Виктор придоби сериозен вид и той вдигна дясната си ръка.
— Няма да петня името на покойника, при положение че самият аз не съм бил свидетел на неуместно поведение.
— Да разбирам ли, че други са били? — настоя Ким.
— Не е моя работа и нямам желание да правя догадки.
— Разбираме, Виктор — каза Брайънт спокойно. — Моля, продължете.
— Мери Андрюс беше практична жена, която отделяше на момичетата най-много внимание. Беше строга, но любяща и винаги готова да помогне. За Мери те не бяха просто задължение.
— Ами Артър?
Виктор се засмя.
— Ах, Артър Канъп; почти бях забравил за него. Злочест човек, винаги така съм си мислил. Чудех се какво ли му се е случило, за да стане толкова озлобен и враждебно настроен. Особено човече, не харесваше никого.
— В частност Уилям Пейн? — попита Брайънт.
Виктор сбърчи нос.
— О, не мисля, че беше нещо лично. Трудно е човек да не харесва Уилям. Според мен Артър се дразнеше, че всички от персонала от време на време помагахме на Уилям. Не му беше приятно някой друг да получава повече от самия него.
— Как се държеше с момичетата?
— Кой, Артър ли? Никак. Мразеше ги до една. А за тях не беше трудно да му правят номера. Правеха си шегички с него, криеха му инструментите, такива неща.
— Правеха ли си шегички с Уилям?
Виктор се замисли за момент. Нещо премина през лицето му, но той поклати глава.
— Всъщност не, Уилям работеше през нощта и затова почти не общуваше с момичетата.
Ким се наведе напред в стола си. Той премълчаваше нещо.
— Какво можете да ни кажете за момичетата, които живееха там?
Той се облегна назад.
— Не бяха лоши деца. Някои бяха настанени в дома само временно, поради семейни усложнения. Някои живееха там вследствие на съобщения за упражняван върху тях тормоз. Имаше момичета, които чакаха да ги настанят при някой роднина, а имаше и такива, които нямаха никакви роднини.
— Спомняте ли си две близначки, Никола и Бетани?
В очите му грейна усмивка.
— О, да. Прекрасни момиченца. Ако си спомням правилно, Никола беше по-общителната от двете. Бетани често се криеше зад сестра си и я оставяше да говори вместо нея. Не общуваха много с другите момичета. Предполагам, защото си бяха добре заедно.
— Тоест, нямаше проблемни деца? — попита Ким.
Всичко това изобщо не създаваше впечатление за един от онези домове за изоставени деца, в които беше живяла.
— Разбира се, че имаше и по-трудни деца. Млади момичета, затворени в себе си. Имаше три момичета… съжалявам, но не помня имената им. Поотделно бяха непокорни, но събрани заедно, ставаха непоправими. Подстрекаваха се една друга и вършеха всевъзможни поразии; крадяха, пушеха, ходеха по момчета…
Той извърна поглед, преди да добави:
— И други неща.
— Какви други неща? — попита Брайънт.
— Не е моя работа да го коментирам.
— Нараниха ли някого? — обади се Ким.
Виктор стана и отиде до прозореца.
— Не във физическия смисъл на думата.
— Тогава как? — попита тя и погледна към Брайънт.
Виктор въздъхна тежко.
— Бяха жестоки, особено когато бяха заедно.
— Какво направиха? — настоя Ким.
Виктор продължи да стои до прозореца.
— Едно от момичетата беше живяло наблизо и знаеше за Луси. Един ден трите предложили да си поиграят с нея, за да може Уилям да излезе и да си свърши някаква работа. Като безкрайно доверчив човек, какъвто е, той решил да се възползва и да отиде до супермаркета. Върнал се само след час, но не открил никъде нито момичетата, нито Луси. Претърсил къщата от горе до долу.