— Ще си платиш за това — каза тя. — И още как.
Не се страхувах, че Трейси може да разкаже на някого за случката. Тя нямаше доверие на никого освен на себе си. Щеше да измисли начин как да ми отмъсти и същевременно да извлече изгода за себе си.
Възхищавах се на младежкия й оптимизъм и никак не се учудих, когато няколко месеца по-късно дойде и ми каза победоносно:
— Бременна съм и е твое.
Развеселих се, макар да се съмнявах някое от двете твърдения да е вярно. Едно от нещата, които харесвах у Трейси, беше умението й винаги да извърта нещата в своя полза.
— И? — попитах аз.
И двамата знаехме, че предстоят преговори.
— Искам пари — каза тя.
Усмихнах се. Разбира се, че искаше пари. Въпросът беше колко точно. Припомних си няколко суми от предишни подобни сделки. Цената на един аборт, плюс малко отгоре. Нормална пазарна цена.
Замълчах, като се осланях на най-ефективното поведение по време на преговори.
Тя наклони глава на една страна и зачака. Явно владееше същата техника.
— Колко? — отстъпих аз.
У това момиче имаше нещо.
— Достатъчно.
Аз кимнах. Разбира се, че щях да й дам достатъчно.
— Петстотин плюс…
— Страшно си далече — каза тя и присви очи.
Беше си струвало да започна с малка сума. Човек никога не знае. Бях успявал на два пъти…
— Колко си представяш?
— Пет хилядарки и ще пея.
Изсмях се с глас. Това не беше малко отгоре.
— Абортите не…
— Няма да правя никакъв шибан аборт. Няма как да стане. Искам пари, за да избягам.
Тя се потупа по корема.
— Да започна на чисто.
Нямаше начин това да се случи. Аз съм разумен човек. Знаех, че ако сега отправи обвинение, никой няма да й повярва; но едно живо генетично доказателство би застрашило свободата ми. Рождената му дата щеше да тегне над мен като постоянна заплаха.
Това бебе никога не трябваше да се роди.
Кимнах с разбиране. Трябваше ми време да помисля; да се подготвя.
По-късно същата вечер бях готов.
— Трябва да отпразнуваме заминаването ти с питие — казах аз и налях обилно количество водка в мъничко кока-кола.
— Носиш ли ми парите? — попита тя и надигна чашата:
Кимнах и се потупах по джоба.
— Какво мислиш да правиш?
— Отивам в Лондон, ще си наема апартамент, ще си намеря работа и ще завърша училище.
Тя продължи да говори, а аз продължих да й наливам. Двадесет минути по-късно погледът й се замъгли и започна да заваля думите.
— Ела с мен, искам да ти покажа нещо — казах аз, като й подадох ръка.
Тя отказа, изправи се и падна обратно в стола. След няколко секунди опита да се изправи отново. Заклатушка се към вратата като новородено кученце. Изпреварих я и отворих вратата. Неочакваният полъх на свеж въздух я събори в ръцете ми. Задържах я, но краката й се преплетоха и тя падна на земята.
Със смях се опита да стане от пода. Засмях се заедно с нея, хванах я за раменете и я поведох през тревата.
Двадесет и пет стъпки на северозапад оттам я пуснах. Тя падна по гръб в дупката. Отново се захили. Аз също.
Коленичих на земята до нея, с ръце около гърлото й. Допирът на дланите ми върху кожата й ме възбуди, нищо че се опитваше да избута ръцете ми. Очите й бяха затворени и тя се гърчеше под мен, почти в безсъзнание. Движението на бедрата и поклащането на гърдите й ме опияниха. Не можех да ги подмина. Разкъсах тънките й панталонки с едно бързо движение и след миг вече бях в нея.
Тялото й се поддаде на движенията ми, неспособно да остане в съзнание. Сякаш се носеше в полусън. Нямаше съпротива, както първия път.
Когато се изправих, от очите й се виждаше само бялото. Приклекнах до нея в тясната дупка и взех разкъсаните й панталонки. Щях да ги пазя вечно. Щяха да ми напомнят за това.
Ръцете ми отново обгърнаха врата й. Палците ми опипаха ларинкса й, но така и не пожелаха да го притиснат. Красивото й лице все още се усмихваше в полусън.
Раздразнен, аз изскочих от дупката. Първата лопата с пръст се изсипа върху гърдите й. Тя все така не отваряше очи.