Той се намръщи:
— Това нали няма да ми струва нищо?
Ким сви ръцете си в юмруци на дъното на джобовете си. Понякога й се искаше да може да ги заключи там, за свое собствено добро.
Тина се върна и подаде на баща си една чаша, от която излизаше пара. Ако се съдеше по лицето й, Ким не би се доверила на съдържанието на въпросната чаша.
— Господин Харис, със съжаление трябва да ви уведомим, че в процеса на разпознаване достигнахме до предположението, че Мелани е едно от наскоро изровените момичета.
Брайън Харис се опита да изглежда натъжен, но в погледа му прозираше единствено себичност.
— Разберете, разкарах я преди толкова години, че няма как да имам нещо общо с нея.
Ким видя как Риана заобикаля дивана и отива до клетката. Пъхна два пръста през решетките и започна да дърпа за муцуната кучето, което нямаше къде да се скрие. Ким пристъпи встрани и отмести детето с десния си крак. Момиченцето се насочи към кашона с кученцата, но на Ким не й се наложи да се намеси.
— Тина, разкарай я оттам.
Тина изръмжа отново и се изправи. Хвана ръката на дъщеря си и я отведе в спалнята. Сега, когато детето вече го нямаше в стаята, Ким не можеше да се сдържи. Нямаше право да използва юмруците си, но разполагаше с други помощни средства.
— Господин Харис, бих искала да ви обрисувам една картина. Да ви остане за спомен, така да се каже. Вашата петнадесетгодишна дъщеря е била брутално убита. Костите на единия й крак са били натрошени, за да не може да избяга, докато някакъв откачен кучи син се е опитвал да й отсече главата. Мятала се е, плакала е и вероятно е крещяла за помощ, докато мръсникът я е насякъл на парчета.
Ким се наведе до лицето на жалкото подобие на баща, което седеше срещу него.
— И тази информация беше напълно безплатна.
Тя погледна Брайънт.
— Готови сме.
Ким мина покрай него и се отправи към вратата. Брайънт тръгна след нея, но се поколеба, точно преди да затвори вратата зад гърба си.
— Почакай малко, искам само да го попитам още нещо.
Докато го чакаше, Ким си даде сметка, че уведомяването на близките за смъртта на любим човек не беше минало съвсем по протокола. Ако беше доловила каквито и да е признаци на вълнение и любов, или дори съжаление, щеше да се придържа към правилата. Реши, че някой друг ще уведоми останалите семейства. Нямаше си доверие, че ще запази самообладание, ако се изправи отново пред подобно безразличие към член на семейството.
Вратата на апартамента се отвори отново и Ким погледна изненадано своя колега, който излезе отвътре.
— Брайънт, сигурно се шегуваш.
ГЛАВА 58
— Ето, ти носи кученцата, а аз ще взема майката.
Брайънт натика кашона в ръцете й. Четирите кученца започнаха да обикалят в него и Ким видя, че очите им бяха отворени. Едва.
— Как, по дяволите…
— Казах му, че този път съм готов да си затворя очите за престъпната дейност, която развиват в апартамента, но само ако ми дадат кучетата.
Брайънт я последва надолу по стълбите.
— За социалните служби обаче нищо не съм казвал.
Ким слезе бързо по стълбите и спря до колата.
— Ъ-ъ… сега накъде, доктор Дулитъл?
Той сложи кучката на задната седалка и постави кашона до нея.
— Ти караш.
— Накъде? — попита тя, като влезе в колата.
— Хайде, началство, знаеш къде живея.
— Господи — възкликна тя и включи на скорост.
Проправи си път навън от комплекса и едва тогава успя да хвърли един поглед назад. Кучката надничаше над ръба на кашона. Едно от кученцата се опитваше с всички сили да я докосне по носа.
— Брайънт, никога повече не ме обвинявай, че съм импулсивна. Какво ще каже жена ти?
Той сви рамене.
— Кажи ми, че имах избор.
Ким не отговори. Колкото и да им се искаше и на двамата, те знаеха, че не могат да спасят целия свят — но понякога човек трябваше да направи нещо тук и сега.
Ким спря на един светофар.
— Началство, гледай — каза Брайънт.
Ким отново погледна назад. Кучката ближеше най-близкото до нея кученце. Другите се опитваха да се покатерят по стената на кашона.
Пет минути по-късно, тя спря пред тристайната му къща-близнак в Ромсли.
Той излезе от колата.
— Добре, ако ти вземеш…
— В никакъв случай — каза Ким. — Оправяй се сам.
— Шубе — каза той.
— И още как.
Брайънт хвана повода на кучето. Животното изскочи от колата по своя воля и спря на място. Брайънт пъхна кашона под лявото си рамо и се запъти към входната врата.
Ким се помоли наум. Беше виждала съпругата на Брайънт, когато е ядосана, и се опасяваше, че може никога повече да не види своя колега. Даваше му десет минути и после си тръгваше.