— Някога, в която и да било част от препоръката си, споменавали ли сте, че Ана не бива да участва в лечението?
— Не.
— Някога отбелязвали ли сте, че това ще нанесе на Ана значителна вреда?
— Не.
— Или ще я постави в сериозна опасност от медицинска гледна точка?
— Не.
Може би все пак моят рицар в блестящи доспехи няма да е Камбъл. Май ще се окаже майка ми.
— Доктор Берген — пита тя, — имате ли деца?
Лекарят поглежда към нея.
— Имам син. На тринайсет години е.
— Някога поглеждали ли сте случаите, които постъпват пред Комисията по медицинска етика, и поставяли ли сте се на мястото на пациента? Или още по-добре, на това на родителя?
— Да — признава той.
— Ако бяхте на мое място — продължава майка ми — и Комисията по медицинска етика ви връчеше лист с препоръчителен план за действие, който ще спаси живота на сина ви, ще задавате ли въпроси, или просто ще се вкопчите във възможността?
Той не отговаря. Не е необходимо.
Скоро след това съдия Дисалво обявява втора почивка. Камбъл споменава, че трябва да стана и да се поразтъпча, затова тръгвам след него и минавам право покрай майка ми. Тогава усещам ръката й на кръста си: придърпва надолу тениската ми, набрала се на гърба. Майка ми не понася почти разсъблечените момичета, които идват на училище по оскъдни блузки и дънки с ниска талия, все едно ще се явяват на кастинг за танцьорки във видео на Бритни Спиърс, вместо да влязат в час по математика. Почти чувам гласа й: „Моля те, кажи ми, че се е свила от прането“.
Докато я дърпа обаче, осъзнава, че май не е редно да го прави. Спирам, Камбъл също, а лицето на майка ми става яркочервено.
— Извинявай — казва тя.
Поставям ръка върху нейната и натиквам тениската в дънките си, където й е мястото. Поглеждам към Камбъл.
— Ще ме изчакаш ли отвън?
Той ме поглежда с изражение, което крещи, че смята идеята за много лоша, но кимва и се отдалечава. С майка ми оставаме почти сами в съдебната зала. Навеждам се и я целувам по бузата.
— Беше наистина страхотна — казвам й, защото нямам представа как да изразя онова, което наистина искам: че хората, които обичаме, могат да ни изненадат всеки ден. Навярно не е толкова важно какво правим, а на какво сме способни, когато най-малко очакваме.
Сара
2002г.
Кейт среща Тейлър Амброуз един ден, когато седят един до друг, прикачени към системи.
— За какво си тук? — пита тя и аз незабавно вдигам поглед от книгата си, защото за всички тези години, през които Кейт е подлагана на лечение като външен пациент, не си спомням някога да е подхващала разговор.
Момчето, с което говори, не е много по-голямо от нея, изглежда на шестнайсет. Тя е на четиринайсет. Той има закачливи кафяви очи и носи шапка на „Бруинс“ на плешивата си глава.
— Заради безплатните коктейли — отговаря и трапчинките на бузите му стават по-дълбоки.
Кейт се ухилва.
— Улучили сме промоцията — допълва тя закачката му и поглежда към торбичката с плателети, които се вливат в нея.
— Аз съм Тейлър — подава й ръка. — Остра миелоцитна левкемия.
— Кейт. Остра промиелоцитна левкемия.
Той подсвирква и вдига вежди.
— Ооо! Значи си от рядко срещаните.
Кейт отмята настрана късо подстриганата си коса.
— Не сме ли всички такива?
Гледам я изумена. Коя е тази флиртаджийка и какво е направила с малкото ми момиченце?
— Плателети — отбелязва той, поглеждайки етикета на торбичката й. — В ремисия ли си?
— Поне за днес — Кейт поглежда към неговата стойка, издайническата черна торбичка, която покрива цитоксана. — Химиотерапия?
— Да. Поне за днес. И така, Кейт… — подема Тейлър. Тънък и дългокрак е, като незавършило растежа си кутре, както често се случва с шестнайсетгодишните — големи колене, дебели пръсти и все още неоформени скули. Когато скръства ръце, мускулите се издуват. Осъзнавам, че го прави нарочно, и навеждам глава, за да прикрия усмивката си.
— Какво правиш, когато не си в болница „Провидънс“?
Тя се замисля, а после бавна усмивка я озарява отвътре навън.
— Чакам да се случи нещо, което да ме накара да се върна.
Тейлър се разсмива на глас.