Предупреждават ни, че Кейт навярно ще се разболее след няколко дни, но минават само два часа, преди да започне да повръща. Брайън натиска бутона за повикване и в стаята идва сестра.
— Ще й донесем реглан — обявява и изчезва.
Когато не повръща, Кейт плаче. Сядам на ръба на леглото и я вземам наполовина в скута си. Сестрите нямат време да се грижат за нея — прекалено малко са на брой. Слагат антиеметици в системата и остават няколко минути, за да видят как ще реагира Кейт, но накрая неизбежно ги викат другаде при друг спешен случай и всичко останало пада върху нас. Брайън, който не може да понесе да остане в стаята, когато някое от децата има стомашен вирус, сега е модел на ефикасност: бърше челото й, държи слабичките й раменца, попива с кърпа слюнката от устата й.
— Ще се справиш — прошепва й всеки път, когато плюе, но сякаш говори сам на себе си.
Аз също изненадвам самата себе си. С мрачна решителност превръщам изпразването на купичката за повръщане и връщането й на мястото в същински балет. Ако се съсредоточите върху укрепването на предмостието с пясъчни торби, можете да не обръщате внимание на приближаващото цунами.
Опитам ли да се държа по друг начин, ще полудея.
Брайън довежда Джес в болницата за кръвната проба: обикновено убождане на пръста. Брайън и още двама мъже трябва да го държат насила, защото опищява болницата. Аз се дръпвам назад и скръствам ръце на гърдите си. Неволно си помислям за Кейт, която преди два дни спря да плаче при процедурите.
Някой лекар ще погледне кръвната проба и ще анализира шестте протеина, които се носят невидими в течността. Ако шестте протеина са същите като на Кейт, Джес ще бъде HLA съвместим — потенциален донор на костен мозък за сестра си. „Какъв е шансът — мисля си — да има шест съвпадения?“
„Същият, колкото и да се разболееш от левкемия.“
Флеботомистът излиза с кръвната проба, а Брайън и лекарите пускат Джес. Той скача от масата и се хвърля в ръцете ми.
— Мамо, убодоха ме.
Протяга пръста си, увит с лепенка „Ругратс“. Мокрото му лице пари срещу кожата ми.
Прегръщам го. Казвам всичко, което трябва, но ми е толкова, толкова трудно да се заставя да го съжаля.
— За съжаление — осведомява ни доктор Чанс, — синът ви не е съвместим.
Очите ми се приковават върху растението, което все още стои, съсухрено и кафяво, на перваза. Някой трябва да се отърве от него. Някой трябва да го замени с орхидеи, райски птици и други рядко срещани цветя.
— Възможно е да се намери неродствен донор в националния регистър.
Брайън се навежда напред, скован и напрегнат.
— Но нали казахте, че трансплант от неродствен донор може да е опасен?
— Да — потвърждава доктор Чанс, — но понякога е единственото, с което разполагаме.
Вдигам поглед.
— Ами ако не намерите съвместим донор в регистъра?
— Ами… — онкологът потрива челото си. — Ще се опитаме да удължим живота й, докато се появи някой.
Говори за момиченцето ми така, сякаш е машина: кола с повреден карбуратор, самолет с проблеми с приспособленията за кацане. Вместо да се изправя срещу това, се извръщам настрана точно навреме, за да зърна как едно от жалките листа на растението прави самоубийствения си скок към килима. Без обяснения ставам и изнасям сандъчето. Излизам от кабинета на доктор Чанс, минавам край администраторката и другите зашеметени родители, които чакат с болните си деца. Изхвърлям растението и изсъхналата му пръст в първото попаднало ми кошче за боклук. Взирам се в теракотеното сандъче в ръката си и тъкмо мисля дали да не го разбия на плочките на пода, когато чувам зад себе си глас.
— Сара — пита ме доктор Чанс, — добре ли сте?
Бавно се извръщам и очите ми се наливат със сълзи.
— Добре съм. Здрава съм. Ще живея дълъг, дълъг живот.
Подавам му сандъчето и се извинявам. Той кимва, изважда от джоба си кърпичка и ми я предлага.
— Мислех, че Джес може да я спаси. Исках да е той.
— Всички искахме — отговаря лекарят. — Слушайте, преди двайсет години процентът на оцелелите беше още по-малък. Освен това познавам много семейства, в които единият брат или сестра не е съвместим, но другият — да.
„Ние имаме само тях двамата“ — понечвам да кажа, а после осъзнавам, че доктор Чанс говори за семейство, което все още нямам, за деца, които никога не съм възнамерявала да имам. Обръщам се към него с ням въпрос на устните.