— Брайън ще се чуди къде сме отишли — той се отправя към кабинета си със сандъчето в ръка. — Кои растения — пита дружелюбно — е най-малко вероятно да убия?
Толкова е лесно да предположиш, че след като твоят свят е спрял да се върти, същото се е случило и с този на останалите. Но боклукчията е взел боклука ни и е оставил контейнерите на пътя, както обикновено. На входната врата е оставена сметка от камиона за разнасяне на бензин. Пощата от цяла седмица е спретнато подредена на шкафа в антрето. Удивително, животът продължава.
Изписват Кейт от болницата цяла седмица след приемането й за индуктивна терапия. Тръбата все още стърчи от гърдите й и издува блузката й. Сестрите ми говорят весело, за да ме окуражат, и ми дават дълъг списък с инструкции: кога да се обаждам и да не се обаждам на Бърза помощ, кога да се върнем за допълнителна химиотерапия, какво да правим и за какво да внимаваме през периода на потискане на имунната система на Кейт.
В шест часа на следващата сутрин вратата на спалнята ни се отваря. Кейт се приближава на пръсти към леглото, макар че с Брайън сме се събудили веднага.
— Какво има, скъпа? — пита Брайън.
Тя не казва нищо, просто вдига ръка към главата си и прокарва пръсти към косата си. Когато я отдръпва, стиска гъсти кичури, които се разпиляват по килима като малка вихрушка.
— Свърших — оповестява Кейт след няколко дни на вечеря.
Чинията й е все още пълна; не е докоснала бобчетата или рулото „Стефани“. Отдалечава се с танцова стъпка към дневната, за да си играе.
— И аз — избутва Джес стола си от масата. — Моля да ме извините.
Брайън набожда с вилицата си една хапка.
— Не и преди да си си изял зеленчуците.
— Мразя бобчета.
— И те не те обичат.
Джес поглежда към чинията на Кейт.
— Но тя свърши. Не е честно.
Брайън оставя вилицата си отстрани на чинията.
— Честно ли? — отговаря той тихо, прекалено тихо. — Искаш да сме честни? Добре, Джес. Следващия път, когато Кейт има костномозъчна аспирация, ще позволим и на теб да ти направят. Когато вкарат тръба в централната й вена, ще се погрижим и ти да преживееш нещо също толкова болезнено. А следващия път, когато има химиотерапия, ще…
— Брайън! — прекъсвам го.
Той спира така внезапно, както е започнал, и прокарва трепереща ръка по очите си. А после погледът му попада върху Джес, който се е скрил под ръката ми.
— Аз… съжалявам, Джес. Не искам…
Но каквото и да е искал да каже, остава неизречено, защото се обръща и излиза от кухнята.
За дълъг миг с Джес оставаме мълчаливи. После той се обръща към мен:
— И татко ли е болен?
Мисля сериозно, преди да отговоря.
— Всички ще се оправим — успокоявам го.
Точно една седмица след завръщането ни у дома се събуждаме посред нощ от някакъв трясък. Втурваме се с всички сили към стаята на Кейт. Тя лежи в леглото си и трепери толкова силно, че е съборила лампата от нощното си шкафче.
— Гори — обръщам се към Брайън, когато слагам ръка на челото й.
Питала съм се как да реша дали да се обадя, или не на лекаря, ако Кейт развие странни симптоми. Сега я гледам и не мога да повярвам, че съм била толкова глупава да си помисля, че няма веднага да разбера как изглежда болестното състояние.
— Отиваме в спешното — оповестявам, макар че Брайън вече увива Кейт с одеялата й и я вдига от креватчето.
Закопчаваме я в колата, запалваме двигателя и едва тогава си спомняме, че не можем да оставим Джес сам вкъщи.
— Ти върви с нея — отговаря Брайън, прочел мислите ми. — Аз ще остана.
Но погледът му не се отделя от Кейт.
След минути летим към болницата. Джес е на задната седалка до сестра си и пита защо трябва да ставаме, когато слънцето не е.
В спешното Джес заспива върху палтата ни. С Брайън наблюдаваме как лекарите стоят над трескавото тяло на Кейт като пчелички над поле с цветя и извличат от нея всичко, което могат. Правят микробиологично изследване на извлеченото и й правят лумбална пункция, за да се опитат да разберат причината за инфекцията и да изключат менингит. Радиологът донася преносим рентген, за да направи снимка на гърдите и да провери дали инфекцията е в дробовете й.
После поставя филма на светлинното табло от външната страна на вратата. Ребрата на Кейт изглеждат тънки като клечки, а малко встрани от центъра има голямо сиво петно. Коленете ми омекват, вкопчвам се в ръката на Брайън.