— Добре.
Натиска бутона на интеркома и съобщава да повикат всички обратно.
Майка ми влиза първа и тръгва към мен, но Камбъл и кучето му й пресичат пътя. Той вдига вежди и ме поглежда с вдигнати палци, но всъщност това е въпрос.
— Не съм сигурен какво става — обяснява им съдия Дисалво, — затова ще назнача особен представител да прекара две седмици с нея. Излишно е да подчертавам, че очаквам пълно съдействие от страна и на двама ви. Искам да прочета доклада на особения представител, а после ще се състои изслушване. Ако дотогава е изникнало още нещо, което трябва да знам, ще ме уведомите.
— Две седмици… — възкликва майка ми. Знам какво си мисли. — С цялото ми уважение, Ваша чест, но две седмици са много дълго време, като се има предвид колко е сериозно състоянието на другата ми дъщеря.
Прилича на човек, когото не познавам. Виждала съм я как се бори като тигрица с медицинска система, която според нея не се движи достатъчно бързо. Виждала съм я като скала, която предоставя на нас, останалите, нещо, в което да се вкопчим. Виждала съм я като боксьор, който замахва, преди съдбата да успее да нанесе следващия удар. Но никога досега не съм я виждала като адвокат.
Съдия Дисалво кимва.
— Добре. Тогава ще насроча изслушването за следващия понеделник. А дотогава искам да ми предоставите медицинския картон на Кейт за…
— Ваша чест — прекъсва го Камбъл Александър. — Както добре знаете, поради необикновените обстоятелства на случая клиентката ми живее с представителите на другата страна — очевидно нарушение на правосъдието.
Майка ми рязко си поема дъх.
— Нали не предлагате детето ми да ми бъде отнето?
Отнето? Къде ще отида?
— Не мога да съм сигурен, че другата страна няма да се опита да използва факта, че живеят под един покрив, в своя изгода, Ваша чест, и да окаже натиск върху клиентката ми. — Камбъл се взира в съдията, без да мигне.
— Господин Александър, изключено е да изведа детето от дома му — категоричен е съдия Дисалво, но се обръща към майка ми: — Въпреки това, госпожо Фицджералд, не бива да обсъждате за случая с дъщеря си, освен в присъствието на адвоката й. Ако не сте съгласите с условие или ако разбера за пробив в тази китайска стена, ще се наложи да прибегна до по-драстични мерки.
— Ясно, Ваша чест — изрича майка ми.
— Е, добре — изправя се съдия Дисалво. — Ще ви видя всички следващата седмица.
Излиза от стаята, джапанките му меко тупат по килима.
В мига, в който излиза, се обръщам към майка си. „Мога да обясня“ — искам да кажа, но така и не успявам. Внезапно мокър нос побутва ръката ми. Съдия. Това кара сърцето ми, този лудо препуснал влак, да забави ударите си.
— Трябва да говоря с клиентката си — заявява Камбъл.
— Точно сега тя е моя дъщеря — контрира го майка ми, хваща ме за ръката и ме издърпва от стола ми.
На прага на стаята успявам да се обърна. Камбъл кипи от гняв. Можех да му кажа, че нещата ще се завъртят така. Картата „дъщеря“ бие всички, каквато и да е играта.
Третата световна война започва незабавно, не с убит ерцхерцог или побъркан диктатор, а с пропуснат ляв завой.
— Брайън — вика майка ми и проточва врат, — това беше Норт Парк Стрийт.
Баща ми примигва и се изтръгва от унеса си.
— Да ми беше казала, преди да я подмина.
— Казах ти.
Преди да преценя ползите и предимствата от повторната си намеса в чужда битка, се обаждам:
— Аз не те чух.
Главата на майка ми рязко се завърта.
— Ана, точно сега ти си последният човек, от чиято намеса се нуждая или искам.
— Аз само…
Тя протяга ръка като преградата, която разделя предната и задната седалка в такси. Поклаща глава.
На задната седалка се обръщам странично и свивам крака. Лицето ми е към облегалката така, че единственото, което виждам, е чернота.
— Брайън — продължава майка ми, — отново я пропусна.
Влизаме, майка ми профучава покрай Кейт, която ни отваря вратата, и покрай Джес, който гледа, струва ми се, канал „Плейбой“ по телевизията. В кухнята започва да отваря и затваря шкафове. Изважда храна от хладилника и я стоварва на масата.
— Здрасти — обръща се баща ми към Кейт. — Как се чувстваш?
Без да му обръща внимание, тя влиза в кухнята.
— Какво стана?
— Какво стана? Е, добре — майка ми ме пронизва с убийствен поглед. — Защо не попиташ сестра си какво стана?