Ана е единственото доказателство, че наистина съм роден в това семейство, а не оставен на прага им от някоя двойка като Бони и Клайд, побягнала после в нощта. На повърхността двамата с нея сме абсолютни противоположности. Под кожата обаче сме еднакви: хората мислят, че ни познават, и винаги грешат.
„Майната им на всички“. Трябва да си го татуирам на челото — толкова пъти съм го мислил. Обикновено съм постоянно в движение: летя с джипа си, докато дробовете ми откажат. Днес карам със сто петдесет и два километра в час по магистрала 95. Провирам се в и извън движението, сякаш зашивам рана. Непознати ми крещят иззад затворените си прозорци. Показвам им среден пръст.
Ще реша хиляди проблеми, ако забия джипа в мантинелата. Мислил съм си го, нали разбирате. На шофьорската ми книжка пише, че съм съгласен да бъда донор на органи, но всъщност разсъждавам дали да не стана мъченик за органи. Сигурен съм, че ще струвам много повече мъртъв, отколкото жив — сумата от отделните части е по-голяма от цялото. Чудя се кой ли ще се окаже новият собственик на черния ми дроб, на белите ми дробове и дори на очните ми ябълки. Чудя се кое ли нещастно копеле ще се прецака с тази част от мен, която минава за сърце.
За свое неудоволствие обаче изминавам пътя до изхода дори без драскотина. Слизам по рампата и минавам по Аленс Авеню. Там има подлез, където знам, че ще намеря Дан Дюрасел — бездомник, ветеран от Виетнам, който прекарва повечето от времето си в събиране на батерии, изхвърлени на боклука. Какво, по дяволите, прави с тях, нямам представа. Знам, че ги отваря. Казва, че от ЦРУ крият съобщения за агентите си в „Енърджайзър дабъл А“, а ФБР използва „Евъреди“.
С Дан имаме сделка: няколко пъти седмично му нося меню от „Макдоналдс“, а в замяна той наглежда нещата ми. Заварвам го приведен над книгата по астрология, която смята за свой манифест.
— Дан — викам го, докато излизам от колата и му подавам биг мака. — Какво има?
Той ми хвърля бърз поглед.
— Луната е в шибания Водолей — натъпква в устата си картоф. — Не биваше изобщо да ставам от леглото.
Значи Дан има легло? Това определено е новина за мен.
— Съжалявам — отвръщам. — Взе ли нещата ми?
Той посочва с глава към варелите зад бетонния пилон, където държи нещата ми. Перхлорната киселина, задигната от лабораторията по химия в гимназията, е недокосната; в друг варел са дървените стърготини. Пъхвам пълната калъфка от възглавница под мишница и я повличам към колата. Дан ме чака до вратата.
— Благодаря — казвам.
Той се обляга на колата и не ми дава да вляза.
— Казаха да ти предам съобщение.
Макар че от устата на Дан не излиза нищо, освен глупости, стомахът ми се свива.
— Кой?
Той поглежда към пътя, а сетне обратно към мен.
— Знаеш кой — прошепва. — Пак си помисли.
— Това ли беше съобщението?
Дан кимва.
— Да. Или това, или „Пак се почерпи“. Не съм сигурен.
— Да, в този съвет може и да се вслушам.
Бутвам го лекичко, само колкото да вляза в колата. По-лек е, отколкото изглежда, сякаш каквото е под кожата му, отдавна се е похабило. Всъщност, ако следваме линията на мисълта, цяло чудо е, че аз не съм се понесъл към небето.
— По-късно — казвам му и потеглям към склада, който съм наблюдавал.
Търся места, които да приличат на мен: големи, пусти, забравени от всички. Новото се намира в Олнивил. Някога са го използвали като склад за износ. Сега обаче не е нищо повече от дом на огромно семейство плъхове. Паркирам достатъчно далече, така че никой да не обърне внимание на колата ми. Натъпквам калъфката с дървени стърготини под якето си и излизам навън.
Оказва се, че все пак съм научил нещо от скъпото си старо татенце: пожарникарите са експерти в проникване на места, където не им е мястото. Разбиването на ключалката става бързо, останалото е само въпрос на решение, откъде искам да започна. Изрязвам дупка на дъното на възглавницата и оставям стърготините да образуват три големи инициала: Д. Б. Ф. Взимам киселината и я поръсвам над буквите.
За пръв път го правя посред бял ден.
Изваждам от джоба си кутия „Мерите“ и ги смачквам с крака на земята, след което пъхвам една в устата си. Бензинът в запалката ми „Зипо“ почти е свършил; трябва да запомня да я напълня. Готов съм, ставам, вдишвам дима дълбоко за последен път и захвърлям цигарата в стърготините. Знам, че днешният пожар ще се разпространи бързо, ето защо вече тичам, когато огнената стена се издига зад гърба ми. Както при всички други, и при този ще търсят улики. Цигарата и инициалите ми обаче отдавна ще са изчезнали. Целият под отдолу ще се разтопи. Стените ще се разкривят и ще се срутят.