Първата пожарна кола пристига на мястото точно когато се връщам в колата си и изваждам бинокъла от багажника. Междувременно огънят вече е направил каквото иска — освободил се е. Стъклата на прозорците са избити, черен дим се издига към небето и всичко потъмнява.
За пръв път видях майка си да плаче, когато бях петгодишен. Стоеше до кухненския прозорец и се преструваше, че не плаче. Слънцето тъкмо изгряваше като издут възел.
— Какво правиш? — попитах.
Едва след години осъзнах, че съм чул отговора й погрешно. Не е казала „сърби ме“, а „скърбя“.
Сега небето е сгъстено и потъмняло от дим. Покривът рухва сред дъжд от искри. Пристига втори екип пожарникари, вдигнати от масата за вечеря или измъкнати изпод душа и от дневните си. С бинокъла си различавам името му: проблясва на гърба на пожарникарското му яке, сякаш е изписано с диаманти, „Фицджералд“. Баща ми посяга към маркуч, а аз се качвам в колата си и се отдалечавам.
У дома майка ми е пред нервен пристъп. Излита от вратата в мига, в който спирам на мястото си за паркиране.
— Слава Богу! — възкликва. — Имам нужда от помощта ти.
Дори не поглежда през рамо, за да се увери, че я следвам, и така разбирам, че е Кейт. Вратата към стаята на сестра ми е изритана, дървената рамка край нея — разцепена. Кейт лежи неподвижна на леглото си. После, съвсем неочаквано, се съживява, скача рязко като машина и повръща кръв. По ризата и върху юргана й с калъфа на цветя се разпростира червено петно — червени макове там, където ги нямаше преди.
Майка ми коленичи до нея, отмята косата й назад и притиска кърпа към устата й, когато Кейт отново повръща — втори поток от кръв.
— Джес — казва тя с делови тон, — баща ти е отишъл на повикване и не мога да се свържа с него. Трябва да ни закараш в болницата, за да седя отзад с Кейт.
Устните на Кейт са хлъзгави като череши. Вдигам я на ръце. Само кожа и кости е, които стърчат през тениската й.
— Когато Ана избяга, Кейт не ми позволи да вляза в стаята й — обяснява майка ми, докато бърза след мен. — Дадох й малко време да се успокои. А после я чух да кашля. Трябваше да вляза.
„Значи ти си я изритала“ — помислям си и това не ме изненадва. Стигаме до колата и майка ми отваря вратата, за да сложа Кейт вътре. Потеглям и карам още по-бързо дори от обикновено през града, на магистралата, към болницата.
Днес, докато родителите ми бяха в съда с Ана, с Кейт гледахме телевизия. Тя не желаеше да пропусне сапунката си, а аз й казах да се разкара и вместо това пуснах канала на „Плейбой“. Сега, докато минавам на червено, ми се иска да я бях оставил да гледа малоумния сериал. Опитвам се да не поглеждам към бялото й личице в огледалото за обратно виждане. Човек би си помислил, че след толкова време съм свикнал, че моменти като този вече не са такъв шок. Въпросът, който не можем да зададем, препуска през вените ми с всеки удар на пулса: „Това ли е? Това ли е? Това ли е?“.
В мига, в който спираме на паркинга пред спешното отделение, майка ми изхвърча от колата и ме припира да извадя Кейт. Каква картинка сме само, докато минаваме през автоматичните врати: Кейт кърви в ръцете ми, а майка ми сграбчва първата сестра, която минава покрай нас.
— Има нужда от плателети.
Вземат я от мен и за няколко мига, дори и след като лекарският екип и майка ми изчезват с Кейт зад спуснатите завеси, продължавам да стоя с разтворени ръце, опитвайки се да свикна с това, че в тях вече няма нищо.
Доктор Чанс, онкологът, когото познавам, и доктор Нгуен, експерт, когото не познавам, ни съобщават това, за което вече сме се досетили: началото на фаталния етап на бъбречното заболяване. Майка ми стои до мен, стиснала с ръка стойка на системата на Кейт.
— Можете ли още да направите трансютантация? — пита тя, сякаш Ана никога не е завеждала дело, все едно то не означава абсолютно нищо.
— Клиничното състояние на Кейт е изключително сериозно — обяснява доктор Чанс. — И преди ви казах, че не знам дали е достатъчно силна да преживее такава операция; сега шансовете са дори още по-малки.