По време на една костномозъчна аспирация научихме, че Кейт е в молекулярен релапс. Външно дъщеря ми изглеждаше като всяко друго тригодишно момиченце. Отвътре обаче ракът повторно бе овладял системата й, заличавайки напредъка, постигнат с химиотерапията.
Сега, на задната седалка заедно с Джес, Кейт рита напред-назад и си играе с малък телефон. Джес седи до нея и се взира през прозореца.
— Мамо? Автобусите падат ли понякога върху хората?
— Както листата от дърветата?
— Не. Просто… просто да се прекатурват — замахва.
— Само ако времето е много лошо или шофьорът кара прекалено бързо.
Той кимна, приемайки обяснението ми, че е в безопасност. А после:
— Мамо? Имаш ли любимо число?
— Трийсет и едно — казвам му. Това е датата на термина ми. — А ти?
— Девет. Защото може да е число, или на колко си години, или шестица, застанала на главата си — прави пауза само колкото да си поеме дъх. — Мамо? Имаме ли специални ножици за рязане на месо?
— Да — завивам надясно и минавам покрай гробище. Надгробните плочи са наклонени напред и назад като пожълтели зъби.
— Мамо — пита Джес, — там ми ще отиде Кейт?
Въпросът му, невинен като останалите, кара краката ми да омекнат. Отбивам настрани и включвам аварийните светлини. После разкопчавам колана си и се обръщам назад.
— Не, Джес — отвръщам. — Тя ще остане с нас.
— Господин и госпожо Фицджералд? — започва режисьорът. — Ще ви сложим да седнете ето тук.
Сядаме на дивана в телевизионното студио. Поканиха ни заради необикновеното зачеване на бебето ни. Някак си, в опитите си да запазим здравето на Кейт, неволно сме се превърнали в лица на научен дебат.
Брайън посяга и стиска ръката ми. Към нас се приближава Надя Картър, репортерка от списание.
— Готови сме. Вече направих увод за Кейт. Ще ви задам само няколко въпроса и ще сме готови, преди да се усетите.
Точно преди камерата да започне да се върти, Брайън избърсва бузите си в ръката на ризата си. Гримьорът, застанал зад прожекторите, изстенва.
— Е, по дяволите — прошепва съпругът ми, — няма да се появя по националната телевизия гримиран!
Камерата оживява със значително по-малко церемонии, отколкото сме очаквали — просто тихо бръмчене, което пробягва по ръцете и краката ми.
— Господин Фицджералд — обръща се към него Надя, — можете ли да ни обясните защо изобщо сте отишли при специалист по генетика?
Брайън поглежда към мен.
— Тригодишната ни дъщеря страда от много остра форма на левкемия. Онкологът ни предложи да намерим донор на костен мозък, но по-големият ни син не е съвместим. Има национален регистър, но докато открием донор за Кейт, е възможно тя вече да не е… сред нас. Затова си помислихме, че ще е добра идея да видим дали някой друг, брат или сестра на Кейт, съвпада.
— Брат или сестра — подема Надя, — които не съществуват.
— Все още не — отговаря Брайън.
— Какво ви накара да се обърнете към специалист по генетика?
— Липсата на време — отвръщам прямо. — Не можем да създаваме бебета всяка година, докато някое от тях се окаже съвместимо с Кейт. Лекарят огледа няколко ембриона, за да види кой от тях — ако изобщо има такъв — ще бъде идеалният донор за Кейт. Бяхме късметлии и един от четирите бе точно такъв. Имплантираха ми го инвитро.
Надя поглежда надолу към бележките си.
— Получили сте злобни писма, нали така?
Брайън кимва.
— Хората, изглежда, смятат, че се опитваме да създадем проектирано бебе.
— А не е ли така?
— Не сме поискали бебе със сини очи или такова, което ще стане високо метър и осемдесет, или с коефициент на интелигентност двеста. Да, помолихме за някои специфични характеристики — но те не са нищо, което, който и да било човек би сметнал за идеални черти. Те са просто чертите на Кейт. Не се стремим към супер бебе; желаем просто да спасим живота на дъщеря си.