Стискам ръката на Брайън. Господи, колко го обичам!
— Госпожо Фицджералд, какво ще кажете на бебето един ден, когато порасне? — пита Надя.
— Ако имаме късмет — отвръщам, — ще мога да й кажа да спре да досажда на сестра си.
Родилните ми болки започват вечерта на Нова година. Сестрата, която се грижи за мен, се опитва да отвлече вниманието ми от контракциите, като говори за положението на слънцето.
— Детето ще е Козирог — информира ме Имелда, докато разтрива раменете ми.
— Хубаво ли е?
— О, Козирозите не оставят работата си недовършена.
Вдишвам, издишвам.
— Хубаво е… да го знам — отвръщам.
Тази нощ се раждат още две бебета. Една жена, разправя Имелда, е стиснала краката си и не ги разтваря. Опитва се да накара бебето да изчака до 1991 година.
Първото новогодишно бебе ще получи пакет безплатни пелени и сто долара в сметка на „Ситизънс Банк“ за колежа един ден.
Имелда излиза, за да отиде на бюрото си, и ни оставя сами. Брайън посяга към ръката ми.
— Добре ли си?
Намръщена, усещам как ме разтърсва поредната контракция.
— Ще се почувствам по-добре, когато всичко свърши. Той ми се усмихва. За един пожарникар парамедик обикновеното раждане в болницата е нещо съвсем незначително. Ако водите ми бяха изтекли по време на катастрофа с влак или се гърчех в родилни мъки на задната седалка на такси…
— Знам какво си мислиш — прекъсва ме той, макар че не съм промълвила нито дума — и грешиш.
Повдига ръката ми и целува кокалчетата на пръстите ми.
Внезапно в мен се надига котва. Веригата, дебела като юмрук, се завърта в корема ми.
— Брайън — изохквам, — повикай лекаря.
Гинекологът ми влиза и слага ръка между краката ми.
Поглежда към часовника.
— Ако успееш да устискаш една минута — казва ми, — детето ще бъде прочуто.
Аз поклащам глава.
— Изкарай го — настоявам. — Веднага!
Докторът поглежда към Брайън.
— Намаляване на данъците? — предполага той. Наистина си мисля за спестяване, но то няма нищо общо с данъчните. Главата на бебето се плъзва през печата на кожата ми. Ръката на лекаря го държи, развива прекрасната връв от вратлето му, изважда я рамо след рамо.
Надигам се с усилие на лакти, за да видя какво става долу.
— Пъпната връв — напомням му. — Внимавайте.
Той я прерязва — о, прекрасна кръв! — и забързано я изнася от стаята, на място, където ще я поставят на криогенно съхранение, докато Кейт стане готова за нея.
Нулевият ден от предтрансплантационния режим на Кейт започва сутринта след раждането на Ана. Излизам от родилното и се срещам с Кейт в рентгенологията. И двете носим жълти изолационни нощници и тя се засмива.
— Мамо, облечени сме еднакво.
Вече са й дали педиатричен коктейл като успокоително и при други обстоятелства ефектът би бил смешен. Кейт не съумява да се задържи права. Щом се изправи, пада. Поразява ме мисълта, че така ще изглежда един ден, когато за пръв път се напие с прасковен шнапс в гимназията или в колежа; а после бързо си напомням, че е възможно никога да не доживее до тази възраст.
Терапевтът идва да я отведе в кабинета, а Кейт се вкопчва в крака ми.
— Скъпа — успокоява я Брайън, — всичко ще е наред. Тя поклаща глава и се притиска по-силно. Клякам до нея и тя се хвърля в ръцете ми.
— Няма да те изпусна от поглед — уверявам я.
Стаята е голяма, със сцени от джунглата, нарисувани на стените. Линеарните акселератори са вградени в тавана и в една дупка под масата за манипулации, която прилича на койка, застлана с чаршаф. Лъчетерапевтката поставя на гърдите на Кейт дебели парчета кожа с форма на бобови зърна и й заръчва да не мърда. Обещава, че щом всичко свърши, Кейт ще получи солетка.
Взирам се в дъщеря си през стъклената стена. Гама-лъчение, левкемия, родителство. Нещата, които са достатъчно силни да те убият, са тези, които не виждаш.
В онкологията има закон на Мърфи, неписан, но зачитан от всички: ако не се разболееш, няма да оздравееш. Следователно, ако от химиотерапията ти прилошава ужасно, ако радиацията набраздява кожата ти — е хубаво. От друга страна, ако преминеш през терапията сравнително лесно, само с леко гадене и болка, по всяка вероятност лекарствата са били изхвърлени от тялото ти и не си вършат работа.