По тези критерии досега Кейт със сигурност трябваше да е излекувана. За разлика от миналогодишната химиотерапия, при тази момиченцето ми, което нямаше дори хрема, е превърнато във физическа развалина. Трите дни рентгеново лъчение предизвикват постоянна диария и трябва да върнем Кейт към пелените. Отначало това я притесняваше, но сега е толкова болна, че не я интересува. Следващите пет дни химиотерапия изпълват гърлото й със слуз, която я кара да се вкопчва в една от всмукателните тръби така, сякаш животът й зависи от това. Когато е будна, единственото, което прави, е да плаче.
От шестия ден, когато нивата на белите кръвни телца и неутрофилите й рязко започват да спадат, е в изолатор. Сега всеки един микроб на света може да я убие и затова светът трябва да бъде държан на разстояние. Достъпът на посетители в стаята й е ограничен, а тези, на които позволяват да надникнат, приличат на космонавти, с хирургически престилки и маски. Кейт трябва да разглежда книжки с картинки с ръкавици на ръцете. Не й позволяват никакви растения или цветя, защото в тях се съдържат бактерии, потенциални убийци. Всяка играчка, която й се дава, предварително трябва да е изтъркана с антисептичен разтвор. Тя спи с плюшеното си мече, запечатано в найлонов плик, който шумоли цяла нощ и понякога я събужда.
С Брайън седим в преддверието и чакаме. Кейт спи, а на един портокал аз упражнявам поставянето на инжекции. След трансплантацията Кейт ще има нужда от фактор на растежа и тази задача ще се падне на мен. Забивам спринцовката под дебелата кора на плода, докато усещам поддаването на меката тъкан отдолу.
Наркотикът, който ще давам на дъщеря си, е подкожен, инжектиран точно под кожата. Трябва да съм сигурна, че ъгълът е правилен и че прилагам точно толкова сила, колкото е необходима. Бързината, с която натискаш иглата надолу, причинява повече или по-малко болка. Портокалът, разбира се, не заплаква, когато допусна грешка. Но сестрите ми обясняват, че усещането да слагам инжекции на Кейт няма да е кой знае колко по-различно.
Брайън взема втори портокал и започва да го бели.
— Остави го! — извиквам.
— Гладен съм — отвръща и кимва към плода в ръката ми. — Освен това вече си имаш пациент.
— Твоят портокал може да е опитно зайче на някой друг. Един Бог знае с какви вещества е пълен.
Внезапно иззад ъгъла се появява доктор Чанс и се приближава към нас. Дона, сестра от онкологията, върви зад него и размахва торбичка от система, пълна с кървавочервена течност.
— Ето ни и нас — ободрява ни тя.
Оставям портокала, влизам след тях в преддверието и в изолационния бокс се озовавам на три метра от дъщеря си. След минути Дона вече е прикрепила торбичката към подпора и свързва мястото за капене с централната вена на Кейт. Противно на очакванията ми, ефектът от действието е толкова незначителен, че Кейт дори не се събужда. Заставам от едната й страна, а Брайън — от другата. Затаявам дъх. Взирам се надолу към бедрата на Кейт, към илиачната кост, където се произвежда костният мозък. Поради някакво чудо стволовите клетки на Ана ще влязат в потока на кръвообращението на Кейт през гърдите й, но ще намерят пътя си към правилното място.
— Добре — казва доктор Чанс и всички мълчаливо наблюдаваме как кръвта от пъпната връв бавно се плъзга през тръбите като сламка за пиене, съставена от възможности.
Джулия
Само от два часа живея отново със сестра си, а вече ми е трудно да повярвам, че някога безпроблемно сме споделяли една утроба. Междувременно Изобел е успяла да подреди колекцията ми от компактдискове според годината на издаване, измела е под дивана и е изхвърлила половината от храната в хладилника ми.
— Фурмите са наш приятел, Джулия — въздъхва тя. — Киселото ти мляко сигурно е произведено по времето, когато демократите са управлявали Белия дом.
Затръшвам вратата и броя до десет, но щом Изи се отправя към газовата печка и започва да се озърта за дистанционните, загубих спокойствие.
— Силвия няма нужда от чистене.
— Исках да поговорим и за това. Силвия е печката, Смила — хладилникът. Наистина ли трябва да даваме име на кухненските си уреди?
Кухненските ми уреди. Моите, не нашите, по дяволите!
— Напълно разбирам защо Джанет скъса с теб — промърморвам.
Изи ме поглежда отчаяно.
— Ужасна си — продължава тя. — Ужасна, и след като съм се родила, е трябвало да зашия мама, за да не може да те роди. — И се устремява към банята, обляна в сълзи.