Притискам палци към клепачите си. Очевидно не спя достатъчно: първо, онзи момент в кафето, а сега и това. Намръщвам се на Съдия, сякаш грешката е негова, и съсредоточавам вниманието си върху бележки, които съм нахвърлил на кочан листа. В случая няма начин обвинението да ни се размине, освен ако моят човек няма еднояйчен близнак, за когото майка му никога не му е казала.
Което, като се замисля…
Вратата се отваря; без да поглеждам, изстрелвам заповед към Кери:
— Виж дали можеш да намериш запис на Джени Джоунс за еднояйчни близнаци, които не знаят, че са…
— Здравей, Камбъл.
Полудявам, със сигурност полудявам. Защото на по-малко от два метра от мен стои Джулия Романо, която не съм виждал от петнайсет години. Сега косата й е по-дълга, а покрай устата й се очертават фини линии — скоби около цял живот от думи, които не съм бил наблизо, за да чуя.
— Джулия — успявам да промълвя.
Тя затваря вратата и звукът кара Съдия да скочи.
— Аз съм особеният представител, назначен по случая на Ана Фицджералд — осведомява ме.
— Провидънс наистина е малък… Все очаквах… Е, добре, мислех си, че със сигурност ще се натъкнем един на друг по-рано.
— Не е толкова трудно да избягваш някого, когато искаш — отвръща тя. — Точно ти би трябвало добре да го знаеш.
А после гневът й изневиделица сякаш се оттича.
— Съжалявам. Нямах причина да го казвам.
— Мина много време — отвръщам, докато всъщност ми се иска да я попитам какво е правила през последните петнайсет години. Дали все още пие чай с лед и лимон. Дали е щастлива.
— Косата ти вече не е розова — отбелязвам, защото съм глупак.
— Не е. Проблем ли е?
Свивам рамене.
— Просто… Ами… — къде са думите, когато се нуждаеш от тях? — харесваше ми розова — признавам.
— В съдебната зала не ми придава особен авторитет — признава на свой ред Джулия.
Това ме кара да се усмихна.
— Откога те вълнува какво мислят хората за теб?
Тя не отговаря, но нещо се променя — температурата в стаята или може би стената, която се издига в очите й.
— Може би, вместо да ни връщаш към миналото, да поговорим за Ана — предлага ми дипломатично.
Кимвам, но се чувствам така, сякаш сме седнали на тясната седалка на автобус с непознат помежду ни — непознат, чието съществуване нито тя, нито аз сме готови да признаем, затова си говорим през него и над него и хвърляме погледи един към друг, когато другият не гледа. Как се очаква да мисля за Ана Фицджералд, когато се чудя дали Джулия някога се е събуждала в ръцете на друг мъж и за миг, преди да се е разсънила, си е помислила, че може би съм аз?
Съдия усеща напрежение и застава до мен. Джулия сякаш за пръв път забелязва, че не сме сами в стаята.
— Партньорът ти?
— Само сътрудник — отвръщам, — но е написал „Правен преглед“.
Пръстите й почесват Съдия зад ухото — щастливо копеле е той, — аз се намръщвам и я спирам.
— Куче помощник е. Не трябва да го галят други хора.
Джулия вдига изненадан поглед към мен, но преди да успее да попита, насочвам разговора в друга посока.
— И така, значи Ана.
Съдия притиска нос към дланта ми.
Джулия скръства ръце на гърдите си.
— Отидох да я видя.
— И?
— Тринайсетгодишните силно се влияят от родителите си. А майката на Ана изглежда убедена, че процес няма да има. Останах с впечатлението, че ще се опитва да убеди и Ана в това.
— Мога да се погрижа — казвам.
Тя ме поглежда подозрително.
— Как?
— Ще накарам да изкарат Сара Фицджералд от къщата.
Челюстта й увисва.
— Шегуваш се?
На този етап Съдия вече сериозно ми дърпа дрехите. Когато не отговарям, излайва два пъти.
— Със сигурност не смятам, че клиентката ми е тази, която трябва да се изнесе. Тя не е престъпила нарежданията на съдията. Ще издействам временна ограничителна заповед, която ще попречи на Сара Фицджералд да осъществява какъвто и да било контакт с нея.
— Камбъл, говорим за майка й!
— Тази седмица тя е отсрещната страна и ако оказва влияние върху клиентката ми по какъвто и да било начин, трябва да й наредят да спре да го прави.
— Клиентката ти си има име и възраст, както и свят, който рухва. Последното, от което има нужда, е още нестабилност в живота й. Ти изобщо направи ли си труда да я опознаеш?