— Можеш да излезеш — извика ми и едва не си глътнах езика, защото си помислих, че се обръща към призрак, а после осъзнах, че говори на мен. — Ако ми дадеш двайсет и пет цента, можеш дори да погледнеш отблизо.
Излязох иззад голям дъб с ръце в джобовете. Сега, след като бях при нея, осъзнах, че нямам представа защо съм дошъл. Посочих с глава към гроба.
— Роднина ли?
Тя хвърли поглед през рамо.
— Да. Баба ми е седяла до него на борда на „Мейфлауър“ — погледна към мен. Цялата сякаш беше съставена от ъгли и ръбове. — Не трябва ли да си на някой мач по крикет?
— Поло — усмихнах се. — Просто чакам конят ми да стигне дотук.
Тя не схвана шегата… или май не й се стори смешно.
— Какво искаш?
Не можех да призная, че съм я проследил.
— Помощ — отвърнах. — С едно домашно.
Всъщност дори не бях погледнал към задачата, възложена ни по английски. Грабнах листа най-отгоре в папката й и прочетох на глас:
— Натъквате се на ужасна катастрофа с четири коли. Виждате стенещи от болка хора и разпръснати наоколо тела. Длъжен ли сте да спрете?
— Защо да помагам? — попита ме.
— Ами, от юридическа гледна точка, не бива. Ако издърпаш някого от колата и му навредиш повече, могат да те осъдят.
— Имах предвид защо да помагам на теб.
Листът се понесе към земята.
— Нямаш особено високо мнение за мен, нали?
— Нямам никакво мнение за теб, точка. Всички сте сбирщина повърхностни тъпаци, готови по-скоро да умрат, отколкото да се приближат към някого, различен от тях.
— Не правиш ли и ти същото?
За един дълъг миг тя остана загледана в мен. После започна да тъпче нещата си обратно в раницата.
— Имаш тръст, нали? Ако ти трябва помощ, си наеми учител.
Сложих крак върху един учебник.
— А ти ще го направиш ли?
— Да те обучавам? Забрави!
— Да спреш. На мястото на злополуката.
Ръцете й застинаха неподвижно.
— Да. Защото дори ако законът казва, че никой не е отговорен за никого другиго, е правилно да помогнеш на някого, който има нужда от помощ.
Седнах до нея достатъчно близо, за да почувствам кожата на ръката й.
— Наистина ли го вярваш?
Тя погледна надолу към скута си.
— Да.
— Тогава как — попитах я — можеш да ме подминеш?
Всичко свърши, избърсвам лицето си с хартиени кърпички от автомата и намествам вратовръзката си. Съдия обикаля в тесен кръг около мен, както обикновено.
— Добре се справи — хваля го и го потупвам по гъстата козина на врата.
Връщам се в кабинета си, Джулия си е тръгнала. Кери седи на компютъра в рядък момент на продуктивност и пише.
— Каза, че ако имаш нужда от нея, можеш, по дяволите, да я потърсиш. Думите са нейни, не мои. И ми поиска медицинската документация. — Кери хвърля поглед през рамо към мен. — Изглеждаш ужасно.
— Благодаря.
Оранжево самозалепващо се листче на бюрото й привлича вниманието ми.
— Там ли иска да изпратим документите?
— Да.
Пъхвам адреса в джоба си.
— Ще се погрижа — казвам.
След седмица разкопчах полувисоките ботуши на Джулия Романо. Свалих камуфлажното й яке. Стъпалата й бяха тесни и розови като чашката на лале. Ключицата й представляваше загадка.
— Знаех си, че си красива там, отдолу — казах и това бе първото място от тялото й, което целунах.
Семейство Фицджералд живеят в Апър Дарби, в къща, която би могла да принадлежи на всяко типично американско семейство. Гараж за две коли; алуминиева обшивка; стикери „Дете“ на прозорците за пожарникарите. Стигам там, когато слънцето залязва зад покрива.
По време на пътуването съм се опитвал да се убедя, че думите на Джулия нямат нищо общо с причината, поради която реших да посетя клиентката си, и винаги съм възнамерявал да се отбия, преди да се отправя към къщи.
Истината е, че за всичките години, откакто практикувам, това е първият път, когато се отбивам в дома на клиент.
Ана отваря вратата.
— Какво правите тук?
— Искам да разбера как си.
— Допълнително ли се таксува?
— Не — отвръщам сухо. — Част от специална промоция за месеца.
— О — скръства ръце тя. — Говорихте ли с майка ми?