— Полагам всички усилия да избегна разговора. Да разбирам ли, че не си е вкъщи?
Ана поклаща глава.
— В болницата е. Кейт пак постъпи. Помислих си, че може да сте отишли там.
— Кейт не е моя клиентка.
Поради някаква причина думите май я разочароват. Прибира косата си зад ушите.
— Искате ли да влезете?
Влизам след нея в дневната и сядам на дивана — палитра от бодри сини ивици. Съдия подушва ръбовете на мебелите.
— Чух, че си се запознала с особения представител.
— Джулия. Заведе ме в зоологическата градина. Изглежда свястна — очите й се стрелват към моите. — Каза ли нещо за мен?
— Безпокои се, че майка ти обсъжда случая с теб.
— За какво друго можем да говорим — пита Ана — освен за мен?
За миг оставаме загледани един в друг. Нямам представа как трябва да се държат един с друг клиент и адвокат извън кантората.
Бих могъл да я помоля да ми покаже стаята си, но няма начин адвокат от мъжки пол да се качи на горния етаж сам с тринайсетгодишно момиче. Бих могъл да я заведа на вечеря, но се съмнявам, че ще оцени „Кафе Нуово“, едно от любимите ми свърталища, а не мисля, че бих могъл да преглътна някой от сандвичите на „Бъргър Кинг“. Бих могъл да я попитам как върви училището, но в момента не е учебен срок.
— Имате ли деца? — изпреварва ме с въпрос Ана.
Засмивам се.
— Как мислиш?
— Навярно така е по-добре — признава. — Не се обиждайте, но нямате вид на родител.
Определено съм запленен.
— А как изглеждат родителите?
Май се замисля.
— Нали знаете как въжеиграчът в цирка иска всички да повярват, че номерът му е същинско изкуство, но виждате, че всъщност просто се надява да успее да стигне до края? Ето така — поглежда към мен. — Отпуснете се. Няма да ви завържа с въже и да ви накарам да слушате рап.
— О, хубаво е да го чуя. В такъв случай… — разхлабвам вратовръзката си и се облягам на възглавниците.
Жестът извиква на устните й мимолетна усмивка.
— Не е необходимо да се правите, че сте ми приятел или нещо подобно.
— Не искам да се преструвам — прокарвам ръка през косата си. — Въпросът е, че за мен това е нещо ново.
— Кое?
Махвам с ръка към дневната.
— Да посещавам клиент, да водя неангажиращ разговор. Да не оставя някой случай в кабинета в края на деня.
— Това е нещо ново и за мен — признава Ана.
— Кое?
Усуква около кутрето си кичур коса.
— Надеждата — отвръща.
Градската част, където е апартаментът на Джулия, е скъп квартал, населяван най-вече от разведени мъже — факт, който не спира да ме дразни, докато се опитвам да намеря място за паркиране. После портиерът хвърля един-единствен поглед към Съдия и ми препречва пътя.
— Не допускаме кучета — предупреждава ме. — Съжалявам.
— Куче помощник е — отвръщам. Установявам, че това сякаш не му говори нищо и му обяснявам: — Нали знаете, като всевиждащо око.
— Не ми приличате на сляп.
— Аз съм бивш алкохолик в процес на възстановяване — заявявам. — Кучето застава между мен и бирата.
Апартаментът на Джулия е на седмия етаж. Почуквам на вратата й и забелязвам око, което наднича към мен през шпионката. Вратата се открехва, но веригата остава на мястото си. Около главата на Джулия има увита кърпа, а самата тя изглежда, сякаш е плакала.
— Здравей — казвам. — Не можем ли да започнем отново?
Тя издухва носа си.
— Кой, по дяволите, си ти?
— Добре, може и да съм го заслужил — поглеждам към веригата. — Пусни ме да вляза, става ли?
Тя ме поглежда така, сякаш съм умопобъркан.
— Ти да не си смъркал нещо?
Чувам раздвижване отвътре, после друг глас, а накрая вратата се отваря широко и аз глупаво си помислям: „Две са“.
— Камбъл — възкликва истинската Джулия, — какво правиш тук?
Протягам към нея медицинската документация, все още съвземайки се от шока. Как, по дяволите, за цяла година в „Уийлър“ не е споменала, че има сестра близначка?
— Изи, Камбъл Александър. Камбъл, сестра ми.
— Камбъл…
Виждам как Изи произнася името ми. Пак я поглеждам и установявам, че всъщност изобщо не прилича на Джулия. Носът й е малко по-дълъг, а тенът й няма същия златист оттенък. Да не споменаваме, че докато наблюдавам как устата й се движи, не получавам ерекция.