— О, да, ти само заемаш място на тази планета. Завършила „Харвард“, после учила право пак там, мекосърдечен особен представител…
— Откъде знаеш, че съм завършила юридическо училище?
— От съдия Дисалво — излъгвам и тя ми вярва.
Чудя се дали и тя се чувства така, сякаш от последната ни среща са изминали секунди, не години. Дали да стои до кухненския плот заедно с мен й се струва също толкова естествено, колкото и на мен. Чувствам се така, все едно се опитвам да изсвиря непознат нотен лист и осъзнавам, че всъщност е мелодия, която някога съм научил наизуст, мелодия, която мога да изсвиря със затворени очи, без дори да полагам усилие.
— Не мислех, че ще станеш особен представител — признавам.
— Нито пък аз — усмихва се Джулия. — Понякога все още си фантазирам как стоя на импровизирана трибуна в парка „Бостън Комън“ и изнасям пламенна реч срещу патриархалното общество. За нещастие, не можеш да плащаш на хазяина си с красноречие — хвърля поглед към мен. — Разбира се, погрешно вярвах, че по това време вече ще си станал президент на Съединените щати.
— Задавих се — признавам. — Наложи се да снижа амбициите си. А ти… всъщност предполагах, че живееш в предградие и си домакиня и майка, която кара децата си на тренировки по футбол и прави някой късметлия много щастлив.
Джулия поклаща глава.
— Мисля, че ме бъркаш с Мъфи, Битси, Тото или както там, по дяволите, се казваха момичетата от „Уилтър“.
— Не. Просто си мислех, че… че този човек може да съм аз.
Настъпва плътно, лепкаво мълчание.
— Ти не желаеше да си този човек — казва най-после Джулия. — Обясни ми го пределно ясно.
Искам да възразя, да й кажа, че не е вярно. Но какво иначе да си помисли, когато й казах, че не желая да имам нищо общо с нея? Когато след това се държах като всички останали.
— Спомняш ли си… — започвам.
— Спомням си всичко, Камбъл — прекъсва ме. — Ако не помнех, сега нямаше да е толкова трудно.
Пулсът ми се ускорява дотолкова, че Съдия се надига и тревожно завира муцуна в бедрото ми. Тогава вярвах, че нищо не може да нарани Джулия, която изглеждаше толкова свободна. Надявах се да извадя този късмет.
Грешах и за двете.
Ана
В дневната си имаме цял рафт, посветен на визуалната история на семейството ни. Там са бебешките снимки на всички ни, някои от училищни събития, както и различни снимки от ваканции, рождени дни и празници. Те ме карат да си помисля за дупки в колан или драсканици на стена в затвор — доказателство, че времето е минало, а всички ние не сме се реели в някакво чистилище.
Има снимки по две в рамка, единични, комплекти осем на десет, четири на шест. Направени са от светло дърво, дърво с инкрустации, както и от много красива стъклена мозайка. Вземам една снимка на Джес, на която е двегодишен, в каубойски костюм. Поглеждам я и си помислям, че човек никога не знае какво го очаква в бъдеще.
Ето я Кейт с коса и с гола глава; една на Кейт като бебе в скута на Джес; една на майка ми, която държи двама им на ръба на басейн. Има и мои снимки, но не много. Превръщам се от бебе в десетгодишна само за няколко фотографии.
Вероятно защото съм третото дете и родителите ми са се уморили да поддържат каталог на живота. Навярно защото са забравили.
Никой не е виновен и не е кой знае какво, но се чувствам леко потисната. Една снимка означава: „Ти беше щастлива и исках да уловя този миг“. Една снимка казва: „Ти беше толкова важна за мен, че оставих всичко друго и дойдох да гледам“.
Баща ми се обажда в единайсет часа и пита дали да дойде да ме вземе.
— Майка ти ще остане в болницата — обяснява. — Ако не искаш да оставаш сама в къщата, можеш да спиш в пожарната.
— Не, няма проблем — отвръщам. — Ако ми трябва нещо, винаги мога да повикам Джес.
— Да — съгласява се баща ми. — Джес.
И двамата се преструваме, че можем да разчитаме на този резервен план.
— Как е Кейт? — питам.
— Все още е доста зле. Натъпкаха я с лекарства — чувам го как си поема дъх. — Знаеш ли, Ана… — започва татко, но после чувам някъде отзад пронизителния звук на звънец. — Скъпа, трябва да вървя — и ме оставя с мъртвешката тишина на другия край на линията.
За секунда продължавам просто да държа слушалката. Представям си как баща ми обува ботушите си и вдига панталона за тирантите. Представям си как вратата на пожарната се отваря като пещерата на Аладин, а моторът изпищява с баща ми на мястото до шофьора. Всеки път, когато отиде на работа, трябва да гаси пожари.