Точно от това окуражаване имам нужда. Грабвам пуловер, излизам от къщата и се отправям към гаража.
В училището имаше едно момче, Джими Стредбоу, абсолютен неудачник. Целият беше в пъпки, имаше домашен плъх, наречен Сирачето Ани; а веднъж в час по биология повърна в аквариума с рибите. Никой никога не му говореше от страх да не се зарази с шантавост. Едно лято Джими се разболя от множествена склероза. След това никой никога не се държа лошо с него. Ако се разминехме в коридорите, му се усмихвахме. Ако седнеше до някого на обяд, го поздравяваха с кимване. Трагедията сякаш бе заличила всякакъв спомен, че някога е бил особняк.
От мига на раждането си се превърнах в момичето с болната сестра. През целия ми живот касиерите в банката са ми давали допълнителни близалки; директорите ме познаваха по име. Никой никога не се държи открито зле с мен.
Това ме кара да се чудя какво ли щеше да е отношението към мен, ако бях като всички други. Може би съм ужасен човек, но никой никога няма да събере смелост да ми го заяви в лицето. Вероятно всички ме смятат за груба, грозна или глупава, но трябва да са мили с мен, защото е възможно обстоятелствата в живота ми да са ме направили такава.
Ето защо се чудя дали това, което правя в момента, просто не отразява истинската ми природа.
В огледалото за обратно виждане се появяват и изчезват фаровете на друга кола и пламват като зелени очила около очите на Джес. Той кара лениво, само с една ръка. Има спешна нужда от подстригване.
— Колата ти вони на цигари — казвам.
— Да. Но миризмата прикрива тази на разлято уиски. — Зъбите му проблесват в мрака. — Защо? Притеснява ли те?
— Донякъде.
Джес се пресяга през мен към жабката. Изважда пакет „Мерите“ и запалка, пали цигарата и издухва дима към мен.
— Извинявай — изрича, но всъщност не съжалява.
— Може ли и на мен?
— И на теб какво?
— Една цигара — толкова са бели, сякаш блестят.
— Искаш цигара? — ухилва се Джес.
— Не се шегувам — отвръщам.
Джес вдига вежда и обръща волана изключително рязко, помислям си, че ще се преобърнем. Спираме на отбивката сред облак прах. Брат ми включва светлините в купето и разтърсва пакета така, че от него изпада цигара.
Струва ми се толкова крехка между пръстите ми, като фината кост на птичка. Хващам я така, както според мен трябва да го направи драматична героиня, между показалеца и средния пръст. Поднасям я към устните си.
— Първо трябва да я запалиш — разсмива се Джес и щраква запалката „Зипо“.
По дяволите, няма начин да се наведа към пламъка; по всяка вероятност ще запаля косата си вместо цигарата.
— Ти го направи — казвам.
— Не. Ако ще се учиш, ще научиш всичко — отново щраква запалката.
Докосвам цигарата до пламъка и всмуквам силно, както съм виждала да прави Джес. Гърдите ми сякаш се пръсват, започвам да кашлям невероятно силно и за минута ми се струва, че усещам дробовете си чак в основата на гърлото, розови и гъбести. Джес се залива от смях и издърпва цигарата от ръката ми, преди да съм я изпуснала. Всмуква силно на два пъти и я изхвърля през прозореца.
— Добър опит — казва.
Гласът ми стърже така, сякаш в гърлото ми има пясък:
— Все едно съм облизала грип.
Докато се опитвам да си спомня как се диша, брат ми пак излиза на пътя.
— Какво те накара да поискаш да пробваш?
Свивам рамене.
— Помислих си: „Защо не?“.
— Ако ти трябва списък на греховете, да ти направя.
Не отговарям и той хвърля поглед към мен.
— Ана — казва, — не постъпваш грешно.
Вече сме спрели на паркинга на болницата.
— Не постъпвам и правилно — изтъквам.
Той изключва двигателя, но не понечва да излезе от колата.
— Помисли ли за змея, който пази пещерата?
Присвивам очи.
— Говори на английски.
— Ами, предполагам, че мама спи на не повече от два метра от Кейт.
Мамка му! Не мисля, че майка ми ще ме изгони, но със сигурност няма да ме остави насаме с Кейт, а точно сега искам това повече от всичко друго. Джес поглежда към мен.
— Дори да видиш Кейт, няма да се почувстваш по-добре.