Наистина не мога да обясня защо изпитвам нужда да знам, че тя е добре, поне засега, макар че съм предприела стъпки, които ще сложат край на това.
Но сега за първи път някой сякаш разбира. Джес се взира през прозореца на колата.
— Остави на мен — предлага.
Бяхме единайсет и четиринайсетгодишни и тренирахме, за да влезем в „Книгата на Гинес“. Със сигурност на този свят не беше имало други две сестри, които едновременно да стоят на главата си толкова дълго, че бузите им да се втвърдят като сливи, а очите им да не виждат нищо друго, освен червено. Кейт приличаше на фея — цялата ръце и крака; когато се наведеше към земята и вдигнеше краката си във въздуха, движението й изглеждаше ефирно като на паяк, който пълзи по стена. Що се отнасяше до мен, май се противопоставях на гравитацията с тупване.
Балансирахме мълчаливо няколко мига.
— Иска ми се главата ми да беше по-плоска — казах и почувствах, че веждите ми се свиват. — Мислиш ли, че ще изпратят вкъщи някого, за да ни засече времето? Или просто трябва да направим запис на видео?
— Те ще ни съобщят, предполагам — Кейт скръсти ръце на килима.
— Мислиш ли, че ще станем известни?
— Може дори да ни дадат по шоуто „Тъдей“. Там показаха онзи единайсетгодишен, дето свири на пиано с крака — за миг се замисли. — Мама е познавала човек, който бил убит от пиано, паднало от прозорец.
— Не е вярно. Защо някой би избутал пиано през прозорец?
— Вярно е. Питай я. Освен това не са изнасяли пианото, а са го внасяли — подпря кръстосаните си крака на стената. Изглеждаше така, сякаш само седи с главата надолу. — Как мислиш, кой е най-добрият начин да умреш?
— Не искам да говоря за това — отвърнах.
— Защо? Аз ще умра. Ти ще умреш — когато се намръщих, тя настоя: — Ами да, ще умреш — после се ухили. — Мен просто ме бива в това повече от теб.
— Този разговор е глупав — вече усещах как кожата ме сърби на места, които знаех, че никога няма да успея да почеша.
— Може би самолетна катастрофа — промълви замислено Кейт. — Ще е неприятно, да, когато осъзнаеш, че падаш… но после просто ще се случи и ще се превърнеш прах. Как така хората се изпаряват, но успяват да намерят в клоните на дърветата дрехи, както и черните кутии?
Главата ми вече пулсираше.
— Млъквай, Кейт.
Тя пропълзя надолу по стената и седна със зачервено лице.
— Може и просто да пукнеш в съня си, но е някак скучно.
— Млъквай — повторих, ядосана, че издържахме само двайсет и две секунди, ядосана, че сега ще трябва да се опитаме да направим рекорда отначало. Постарах се пак да погледна нещата от светлата страна и се опитах да махна заплетената коса от лицето си. — Знаеш ли, нормалните хора не мислят за смъртта.
— Лъжкиня. Всеки си мисли за смъртта.
— Всеки мисли за твоята смърт — отвърнах.
В стаята се възцари такава тишина, че се зачудих дали пък да не се опитаме да поставим друг рекорд — колко дълго две сестри могат да държат дъха си затаен?
После по лицето й трепва внезапна усмивка.
— Е — въздъхна Кейт, — сега поне казваш истината.
Джес ми дава банкнота от двайсет долара, за да си хвана такси до къщи, защото това е единствената слабост в плана му — след като го осъществим, няма да се върне с колата обратно. До осмия етаж се качваме пеша вместо с асансьора, защото оттам се минава зад бюрото на сестрите, а не пред него. Брат ми ме намества зад шкаф за спално бельо, пълен с възглавници с изкуствени калъфки и чаршафи с отпечатано име на болницата.
— Чакай! — обаждам се, когато се обръща да тръгне. — Откъде ще разбера кога е време?
Той избухва в смях.
— Ще разбереш, повярвай ми.
Изважда от джоба си сребърна манерка — същата, която баща ми е получил от началника си и смята, че е загубил преди три години, — отвива капачката и залива цялата предница на ризата си с уиски. Тръгва по коридора. Е, не може да се каже, че върви, не точно — блъска се като билярдна топка в стените и събаря количка за чистене.
— Мамо? — изкрещяла той. — Мамо, къде си?
Не е пиян, но със сигурност страхотно имитира състоянието. Това ме кара да се запитам за всички пъти, когато съм поглеждала през прозореца на стаята си посред нощ и съм го виждала да повръща в рододендроните. Може би и тогава е било просто представление.