Сестрите се изсипват от кошера си — иззад бюрото, — опитват се да укротят момче, два пъти по-младо и три пъти по-силно от тях, което в същия миг сграбчва най-горния ред на стойка за бельо и го дръпва напред. Трясъкът е оглушителен и ушите ми писват. Зазвъняват бутони за повикване и бюрото на сестрите сякаш се превръща в табло на оператор, но и трите жени нощна смяна полагат всички усилия да удържат Джес, докато той рита и се мята.
Вратата към стаята на Кейт се отваря и майка ми се появява с мътен поглед. Поглежда към Джес и за частица от секундата лицето й замръзва от осъзнаването, че да, нещата всъщност могат да станат още по-лоши. Джес люшва глава към нея като огромен бик и лицето му омеква.
— Здрасти, мамо — поздравява я и й се усмихва широко и неопределено.
— Много съжалявам — обръща се майка ми към сестрите и затваря очи, когато Джес залита към нея и непохватно я обгръща с ръце.
— В закусвалнята има кафе — предлага едната сестра, но майка ми е прекалено притеснена дори да й отговори.
Просто тръгва към асансьорите със сина си, залепен за нея като мида за корабен корпус, и натиска бутона за надолу отново и отново с напразната надежда, че така вратите ще се отворят по-бързо.
Те изчезват и всичко става лесно — почти прекалено лесно. Някои от сестрите забързано се отправят да проверят пациентите, които са позвънили; други сядат обратно зад бюрото и приглушено коментират за Джес и горката ми майка, все едно е някаква игра на карти. Изобщо не поглеждат към мен, докато се измъквам от шкафа, минавам на пръсти по коридора и се вмъквам в болничната стая на сестра си.
На един Ден на благодарността, когато Кейт не беше в болница, наистина се престорихме, че сме нормално семейство. Гледахме по телевизията парада, където огромен балон стана жертва на свиреп вятър и се уви около нюйоркски светофар. Опекохме си месо. Майка ми изнесе ядеца на пуйката на масата и се сдърпахме кой да има честта да го счупи. С Кейт спечелихме. Преди да стисна здраво костта, майка ми се наведе и прошепна в ухото ми:
— Знаеш какво трябва да си пожелаеш.
Затова стиснах здраво очи и си помислих, че искам ремисия за Кейт, макар че възнамерявах да си пожелая собствена музикална уредба, и изпитах злобно удовлетворение от факта, че не бях излязла победител в дърпането.
След обяда баща ми ни изведе навън за игра на футбол с позволено събаряне на играчите, докато майка ми миеше съдовете. Излезе, когато с Джес вече бяхме отбелязали две точки.
— Кажете ми — рече тя, — че халюцинирам.
Нямаше нужда да казва нищо повече — всички бяхме виждали Кейт да пада като всяко обикновено дете и да кърви неудържимо като болно.
— Ау, Сара! — баща ми насочи към нея ослепителната си усмивка. — Кейт е от моя отбор. Няма да позволя да я извадят.
Отправи се към майка ми и я целуна толкова продължително и бавно, че бузите ми пламнаха, защото бях сигурна, че съседите ще видят. Когато той вдигна глава, очите на майка ми бяха придобили цвят, който никога досега не бях виждала и не мисля, че видях и някога след това.
— Имай ми доверие — успокои я и хвърли топката на Кейт.
Това, което си спомням от онзи ден, е усещането на земята, когато сядаш на нея — първият полъх на зимата. Спомням си как баща ми ме събори няколко пъти, като всеки път заставаше в положение за лицева опора, така че да не ме притиска с тежестта си, а да ме стопля с тялото си. Спомням си как майка ми ликуваше и за двата отбора.
Спомням си и нещо друго: как хвърлих топката към Джес, но Кейт се изпречи на пътя и на лицето й се изписа абсолютно стъписване, когато топката падна в свитите й ръце, а татко й изкрещя да побърза. Тя хукна и почти успя да стигне до мъртвото поле, но тогава Джес направи скок към нея и я събори на земята, като я притисна с тялото си.
В този миг всичко спря. Кейт лежеше с разперени ръце и крака и не помръдваше. Баща ми се озова до нея за секунда, като крещеше на Джес:
— Какво ти става, по дяволите?
— Забравих!
Майка ми:
— Къде те боли? Можеш ли да седнеш?
Когато Кейт се завъртя, видях, че се усмихва.
— Не ме боли. Чувствам се страхотно.
Родителите ми се спогледаха. Нито единият, нито другият разбираше така, както разбирах аз, както разбираше Джес — че който и да си, част от теб винаги иска да си някой друг и когато за една хилядна от секундата желанието ти се сбъдне, е същинско чудо.
— Той забрави — каза Кейт, без да се обръща към никого, легна по гръб и се усмихна нагоре към студеното бдително слънце.