Аз съм страхливец. Понякога, когато смяната ми е свършила, оставам и навивам някой маркуч или приготвям прясно кафе за следващата смяна, вместо да се отправя директно към къщи. Често съм се питал защо си почивам по-добре на място, където обикновено ме вдигат от леглото по два-три пъти на нощ. Ами защото в пожарната не ми се налага да се тревожа, че ще се случи нещо спешно — тук спешното е очаквано. В мига, в който вляза през вратата на дома си, започвам да се тревожа какво може да се случи в следващия момент.
Веднъж във втори клас Кейт нарисува пожарникар с ореол над шлема. Разказа на съучениците си, че ще ме пуснат да вляза в рая само защото отида ли в ада, ще изгася всички огньове.
Все още пазя рисунка.
Счупвам десетина яйца в купа и започвам припряно да ги разбивам. Беконът вече цвърчи на печката; тиганът се сгорещява за палачинките. Пожарникарите се хранят заедно — или поне се опитваме, преди да дойде сигналът. Закуската ще е същинско угощение за хората ми, които все още са под душа, сякаш се опитват да измият от кожата си спомените за предишната нощ. Чувам зад гърба си шум от стъпки.
— Сядай — провиквам се през рамо. — Почти е готово.
— О, благодаря, но не — отвръща женски глас. — Не искам да се натрапвам.
Обръщам се с прибора за разбиване в ръка. Тук появата на жена е изненадваща, а жена, която идва малко преди седем часа сутринта, е още по-изненадваща. Дребничка е, с буйна коса, която ми заприличва на горски пожар. Ръцете й са покрити с просветващи сребърни пръстени.
— Капитан Фицджералд, Джулия Романо. Аз съм особеният представител, назначен от съда за случая на Ана.
Сара ми е разказала за нея — жената, в която съдията ще се вслуша, когато настъпи критичният момент.
— Изглежда страхотно — усмихва ми се. Приближава се и взема разбивачката от ръката ми. — Не мога да гледам как някой готви, без да му помогна. Генетичен дефект.
Наблюдавам я как отваря хладилника и оглежда съдържанието му. Накрая изважда не друго, а бурканче с хрян.
— Надявах се да ми отделите няколко минути.
— Разбира се. Хрян?
Тя добавя порядъчно количество от него към яйцата, взема портокалова кора и малко чили на прах от рафта с подправките и поръсва яйцата и с тях.
— Как е Кейт?
Сипвам част от сместа в тигана и следя как започва да бълбука. Обръщам палачинката, а долният й край е гладко светлокафяв. Вече съм говорил със Сара. Кейт е прекарала спокойна нощ, но майка й не, но не заради нея, а заради Джес.
По време на сграден пожар има един миг, когато си наясно, че или ти ще надделееш, или огънят ще надделее над теб. Забелязваш, че таванът всеки момент ще падне, виждаш как стълбището се разяжда и рухва, а синтетичният килим залепва по подметките ти. Сумата от частите надделява и тогава трябва да излезеш и да се заставиш да си спомниш, че всеки огън ще догори сам, дори и без твоята помощ.
Сега се сражавам с огъня от шест страни. Поглеждам напред и виждам Кейт, която е болна. Поглеждам назад, където е Ана с адвоката си. Единственото време, когато Джес не пие като смок, е когато е надрусан до козирката; Сара се вкопчва в сламки. Що се отнася до мен, винаги нося екипировката си за всеки случай. Държа дузини куки, железа и колове — всички инструменти, предвидени за унищожение, докато това, от което се нуждая, е нещо да ни обвърже заедно.
— Капитан Фицджералд… Брайън!
Гласът на Джулия Романо ме стряска, изтръгва ме от мислите ми и ме връща в кухня, която бързо се изпълва с дим. Джулия посяга покрай мен и избутва горящата палачинка извън тигана.
— Боже Господи! — възкликвам и захвърлям овъгления диск, доскоро палачинка, в мивката, откъдето се чува съскане. — Съжалявам.
И като „Сезам, отвори се!“, двете думи променят цялата обстановка.
— Добре че имаме яйца — казва Джулия Романо.
Влезеш ли в горяща къща, разчиташ на шестото си чувство. Не виждаш заради дима. Не чуваш заради рева на огъня. Не бива да докоснеш нищо, защото ще означава края ти.
Пред мен Поли управляваше струйника. Редица огнеборци му пазеха гърба; маркуч с отворена струя с дебела и неподвижна тежест. Проправихме си път нагоре по все още невредимото стълбище, решени да изтласкаме огъня през дупката, която Ред бе отворил на покрива. Като всяко затворено нещо, огънят притежава вроден стремеж да се измъкне.
Смъкнах се на лакти и колене и запълзях през коридора. Майката каза, че вратата на детето била третата отляво. Огънят се плъзгаше по другата страна на тавана към дупката. Докато струята го нападаше, останалите пожарникари бяха погълнати от бяла пяна.