Вратата към стаята на детето беше отворена. Пропълзях вътре, като виках името му. Една по-голяма фигура до прозореца ме привлече като магнит, но се оказа, че е само огромна плюшена играчка. Проверих в шкафовете и под леглото, но не намерих никого.
Отново се върнах в коридора и едва не се препънах в дебелия колкото юмрук маркуч. Човекът може да мисли; огънят не. Един огън ще последва определена пътека; едно дете може и да не го направи. Къде щях да отида аз, ако бях ужасен до смърт?
Движех се бързо и занадничам през вратите. Едната беше розова — бебешка стая. Другата беше пълна с разпилени колички и имаше две легла. Третата изобщо не беше стая, а шкаф. Основната спалня се намираше от другата страна на стълбището.
Ако бях дете, щях да искам майка си.
За разлика от другите стаи, тази беше пълна с гъст черен дим. Огънят бе прогорил ивица в долната част на вратата. Отворих я. Знаех, че така ще пусна вътре въздух, знаех, че постъпвам грешно, и знаех, че нямам друг избор.
Както очаквах, тлеещата ивица се възпламени и касата на вратата се изпълни с пламъци. Втурнах се през тях като бик, усещайки как по гърба на шлема и якето ми валят въглени.
— Луиса! — изкрещях.
Тръгнах пипнешком покрай стените и намерих шкафа. Похлопах силно и отново извиках името й.
Обратното чукане беше леко, но определено го чух.
— Имаме късмет — обръщам се към Джулия Романо. Това навярно са последните думи, които е очаквала да чуе от устата ми. — Сестрата на Сара наглежда децата, ако престоят в болницата е продължителен. Когато е за по-кратко, се редуваме. Нали разбирате, Сара остава с Кейт една нощ в болницата, а аз се връщам у дома при другите деца или обратното. Сега е по-лесно. Вече са големи и могат да се грижат за себе си.
Тя записва нещо в тефтерчето си и това ме кара да се разшавам неспокойно на мястото си. Ана е само на тринайсет — не е ли прекалено малка да остава сама у дома? Социалните служби може и да преценят, че е, но Ана е различна — порасна преди години.
— Мислите ли, че Ана се чувства добре? — пита Джулия.
— Смятам, че ако се чувстваше, нямаше да заведе дело — поколебавам се. — Според Сара просто се опитва да ни накара да й обръщаме повече внимание.
— А вие какво мислите?
За да спечеля време, опитвам от яйцата. Хрянът се оказа учудващо добър. Подчертава вкуса на портокал. Признавам го на Джулия Романо.
Тя сгъва салфетката и я оставя до чинията си.
— Не отговорихте на въпроса ми, господин Фицджералд.
— Мисля, че не е толкова просто — много внимателно оставям приборите си. — Имате ли братя или сестри?
— И двете. Шестима по-големи братя и сестра близначка.
Подсвирвам.
— Родителите ви сигурно са били страшно търпеливи.
Тя свива рамене.
— Добри католици са. И аз не знам как успяха, но никой от нас не пропадна.
— Винаги ли сте мислили така? — питам. — Когато сте били малка, никога ли не сте имали чувството, че може би имат любимци?
Лицето й почти незабележимо се изопва, а аз се чувствам зле, че я притискам така.
— Всеизвестно е, че родителите би трябвало да обичат всичките си деца еднакво, но невинаги се получава така — ставам от стола си. — Имате ли малко време? Искам да ви запозная с някого.
Предишната зима ни повикаха по спешност с линейката сред най-големия студ заради мъж, който живееше на края на един черен път. Човекът, когото наел да разчисти алеята му, го намерил и набрал 911; очевидно предишната нощ мъжът излязъл от колата си, подхлъзнал се и замръзнал там, на настилката; работникът едва не го сгазил, понеже го помислил за пряспа.
Когато пристигнахме, той бе прекарал в снега почти осем часа и представляваше ледена маса без никакъв пулс. Коленете му бяха свити; спомням си го, защото, щом най-после го измъкнахме и го сложихме на носилката, те стърчаха нагоре. Пуснахме отоплението в линейката, вкарахме го вътре и започвахме да разрязваме дрехите му. По-късно приключихме с документацията за транспорта, а смятаният от нас за премръзнал вече седеше и ни говореше.
Разказвам ви това, за да ви покажа, че независимо какво си мислите, чудеса стават.
Наясно съм, звучи банално, но причината, поради която станах пожарникар, е, че исках да спасявам хора. Затова в мига, в който излязох от пламъците, обгърнали вратата, с Луиса в ръце, когато майка й ни зърна и падна на колене, почувствах, че съм си свършил работата, и то добре. Жената се втурна към лекаря от втория екип, който натика тръба на момичето и му вля кислород. Детето кашляше и беше уплашено, но щеше да се оправи.