Огънят почти бе излязъл; момчетата бяха вътре и вадеха каквото могат. Димът се издигна като завеса към нощното небе; не можех да зърна нито една звезда от Скорпион. Свалих си ръкавиците и прокарах ръце пред очите си, които щяха да парят часове наред.
— Добра работа — обърнах се към Ред, който прибираше маркуча.
— Добро спасяване, капитане — отвърна той.
Разбира се, щеше да е по-лесно, ако Луиса беше в стаята си, както предполагаше майка й, но децата не са там, където ние вярваме, че са. Обръщаш се и установяваш, че не е в стаята, а скрито в някой шкаф; обръщаш се и съглеждаш, че не е на три, а на тринайсет. Да си родител, означава чисто и просто да им хващаш дирите, да се надяваш децата ти да не стигнат толкова напред, та да не успееш да предвидиш следващото им движение.
Свалих шлема и раздвижих мускулите на врата си. Погледнах към сградата, която доскоро представляваше дом. Внезапно почувствах как около ръката ми се обвиват пръсти. Жената, която живееше там, стоеше до мен и от очите й се стичаха сълзи. Най-малкото й дете все още беше в ръцете й, останалите седяха в камиона на пожарната под надзора на Ред. Тя безмълвно повдигна ръката ми към устните си. От якето ми се плъзна ивица сажди и изцапа бузата й.
— За нищо — казах.
На връщане към пожарната поръчах на Цезар да поеме по обиколния път, та да минем по улицата, на която живея. Джипът на Джес беше паркиран на алеята; лампите в къщата бяха угасени. Представих си Ана, придърпала завивката до брадичката си, както обикновено, и празното легло на Кейт.
— Готови ли сме, Фиц? — попита Цезар.
Камионът едва пълзеше, почти спрял пред алеята ми.
— Да, готови сме — отвърнах. — Да се връщаме.
Станах пожарникар, защото исках да спасявам хора, но се налагаше да бъда по-конкретен. Трябваше да назова имена.
Джулия
Колата на Брайън Фицджералд е пълна със звезди. На мястото до шофьора има морски карти, а между двете ни седалки са наблъскани таблици; задната седалка е убежище за ксерокопия на снимки на мъглявини и планети.
— Извинявайте — изчервява се той. — Не очаквах компания.
Помагам му да ми разчисти място и докато го правя, вдигам карта, нашарена с дупчици.
— Какво е това? — питам.
— Звезден атлас — обяснява и вдига рамене. — Нещо като хоби.
— Като малка се опитах да кръстя всяка звезда на небето на някой от роднините си. Плашещото е, че когато заспах, имената все още не бяха свършили.
— Ана е кръстена на галактика — уточнява Брайън.
— Значително по-хубаво, отколкото да си кръстен на някой светец — отвръщам замислено. — Веднъж попитах майка си защо блестят звездите. Тя отвърна, че били нощни лампи, та ангелите да се ориентират по светлината им в рая. Попитах и баща си, а той започна да говори за газове и по някакъв начин свързах двете неща и реших, че храната, която Бог поднася в рая, кара ангелите многократно да се отбиват в банята посред нощ.
Брайън избухва в смях.
— А аз се опитвах да обясня на децата си за атомния синтез.
— И успяхте ли?
Замисля се.
— И тримата навярно могат да намерят Голямата мечка със затворени очи.
— Впечатляващо. На мен всички звезди ми изглеждат еднакви.
— Не е толкова трудно. Забелязвате някоя част от съзвездие — например пояса на Орион — и внезапно става по-лесно да откриете Ригел на крака му и Бетелгейзе на рамото му — поколебава се. — Но деветдесет процента от Вселената се състои от вещества, невидими за нас.
— Тогава откъде сте сигурен, че съществуват?
Спира на червения светофар.
— Тъмната материя оказва гравитационен ефект върху другите предмети. Не я виждаме, не я усещаме, но можем да забележим как нещо се привлича в посока към нея.
Десет секунди след като снощи Камбъл си тръгна, Изи влезе в дневната, където бях на ръба да надам един от виковете на облекчение, които всяка жена трябва да си позволи поне веднъж по време на цикъла си.